Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Без да престава да ме гледа, тя извади и другата гърда, като дръпна роклята на една страна. Трябваше да призная, че гледката беше забележителна. Поклатих глава.

— Докосни я — каза тя. — Пипни я и ще видиш…

Замислих се за миг, после стиснах гърдата през масата.

Беше топла и гладка, със сини прозрачни венички, приятно беше човек да държи такова нещо в ръката си. Тя затвори очи. Пуснах я и станах, за да отида да погледна червените рибки.

Цялата къща миришеше на кисело мляко. Не знаех дали това имаше някаква връзка с магазина за млечни произведения точно под нас, или причина беше новороденото. Миризмата беше малко неприятна за човек като мен, който не може да понася всичко, свързано с млякото. Докато го чакаха да се оригне, малкото човече ме погледна без капчица разбиране, после пусна струйка бяло мляко върху лигавника. Помислих, че ще умра. За щастие в този момент се появи Боб и извади една бутилка.

— Забележи, че винаги прави дивотиите си, докато си почивам следобед — уточни той. — Едип не само е спал с майка си, но и убил баща си.

— Боб, ще трябва да го сложим да спи — въздъхна Ани.

— Боб, нямаш ли нещо за ядене, просто да чоплим нещо? — попитах.

— Да, разбира се… Отиди в магазина и си вземи каквото искаш.

Ани не ме изпускаше от поглед. Изгледах я смразяващо с поглед, студен като надгробна плоча; ужасявам се, когато ме вземат за много лесен. Забелязал съм, че човек по-добре се справя в живота, ако избягва прекалено лесните варианти. Никога не ми е било неприятно да си мисля, че освен друго имам и душа и трябва да се грижа и за нея, това дори е единственото нещо, което ме интересува истински.

В магазина започваше да притъмнява. Трябваше ми известно време, за да се ориентирам и да открия нещо за хапване. Печените бадеми бяха голямата ми слабост. Понеже бяха ниско долу, наведох се и започнах да се запасявам. Сигурно умът ми е бил другаде, защото не я чух да се приближава, само почувствах лек полъх до бузата си. Миг след това тя ме сграбчи за врата и пъхна лицето ми между краката си. Изпуснах бадемите, рязко се освободих и се изправих.

Ани сякаш беше изпаднала като в транс, тресеше се от глава до пети и ме изгаряше с поглед. Преди да успея да кажа нещо подходящо за случая, тя измъкна циците си от роклята и се притисна в мен.

— Побързай — каза. — Дявол да го вземе, по-живо!

Пъхна единия си крак между моите и онази й работа се лепна в бедрената ми кост. Разкрачих се. Тя дишаше така тежко, сякаш е трябвало да се състезава на хиляда метра. Бюстът й изглеждаше още по-голям в полумрака, беше неприлично бял и зърната стърчаха точно срещу мен. Вдигнах едната си ръка.

— Ами… — започнах аз.

Но тя улови китката ми във въздуха и притисна ръката ми към гърдите си, като отново се отърка в мен. Този път я лашнах яко към рафтовете.

— Съжалявам — казах.

Почувствах как вълна от ярост изригна от корема й като торпила и сякаш нажежи магазина. Очите й станаха златисти.

— Но какво те прихваща? Какво ви стана? — изсъска.

Запитах се защо ли изведнъж бе започнала да ми говори на „вие“. Толкова беше необичайно, че забравих да й отговоря.

— Какво ми има толкова?! — продължи тя. — Не ме ли бива хич, не те ли възбуждам?

— Понякога успявам да се овладея — казах. — Така се чувствам малко по-свободен.

Тя прехапа устни, като поглади леко корема си с ръка. След това изстена като дете.

— До гуша ми дойде — каза.

Докато събирах кутиите с бадеми от земята, тя повдигна роклята си отпред, като продължаваше да се обляга на рафтовете с консерви. Малките й бели слипове блеснаха като огнени езици пред мен, още малко и щях да протегна ръка към тях, почти бях успял да си внуша, че не е по силите ми да устоя на съблазънта. Но в последния момент си казах: голям скапаняк си, ако го направиш, ако унижиш душата си, като я поставиш на колене заради пламналото си въображение. Още веднъж се вгледах добре в картината, преди да взема решение. Човекът е едно нищо. Но именно съзнанието за това нищожество го издига. Тези мисли обсебваха ума ми, бяха нещо като резервен изход в случай на авария. Хванах внимателно ръката й.

— Не мисли повече за това — казах. — Иска ми се да се качим кротко горе и да пийнем по чашка с останалите. Навита ли си?…

Ани пусна роклята си и тя се смъкна. Наведе глава и започна да закопчава копчетата от горе на долу.

— Толкова малко исках от теб — прошепна тя. — Просто исках да се уверя, че още съществувам…

— Недей повече да си блъскаш главата — казах. — На всеки му се иска понякога да изкрещи, да направи нещо, каквото и да било…