Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Слушай — въздъхнах, — ние с теб живеем заедно, нали, и се опитваме всичко да споделяме. Би трябвало да ти е достатъчно, когато ти казвам, че искам да ти покажа нещо, би трябвало да си превключила вече на по-висока скорост.

— Добре, добре, стига вече, ще побързам…

— Ще те чакам в колата.

Грабнах якето и слязох долу. Лек ветрец, хубаво синьо небе, ярко слънце, всичко вървеше според плановете ми с точността на атомен часовник. Бях предвидил, че ще се помотае малко, и го бях включил в сметките, всичко беше изчислено до милиметър. Мъжът ми беше дал честна дума, че ще издържи най-малко два часа след изваждането от хладилника. Погледнах към часовника. Разполагахме с аванс от три четвърти час. Натиснах клаксона с юмрук.

Точно в десет я видях как припка по тротоара и веднага потеглихме. Разигравах играта безпогрешно като истински тузар. Предишната вечер бях дал да ми измият колата, после бях минал възглавниците с прахосмукачката и бях изхвърлил пепелниците. Исках да организирам този ден безупречно, като сведа случайностите до абсолютния минимум. Ако бях пожелал да мръкне точно в този момент или небето да стане на райета, нямаше да имам никакъв проблем — каквото си помислех, ставаше като по поръчка.

Сложих си очилата, за да не види блесналите ми очи, и излязохме от града. Местността беше безводна и пуста, но това ми харесваше, цветът на земята беше хубав, напомняше ми донякъде мястото, където се бяхме запознали, епизода с бунгалата. Имах чувството, че оттогава са минали хиляда години.

Усещах, че е много неспокойна; непрекъснато шаваше. Ха-ха, нещастното ми маце. Запали цигара, на лицето й играеше нещо като полуусмивка, но си оставаше все тъй нервна.

— Бая далечко трябва да е, мама му стара… Но каква е тая история?

— Търпение — казах. — Остави всичко на мен…

Трябваше й известно време, за да миряса, но в края на краищата еднообразието на пейзажа я поотпусна, седеше вече спокойно с глава на облегалката и гледаше настрани. Усилих звука на радиото, нямаше никой по шосето и можех да карам с 90–100 километра.

Накрая започнахме да изкачваме някакво баирче с дървета, а дърветата рядко се срещаха в този край и човек можеше да си зададе въпроса какво ли правеха всички те точно тук. Но аз ни най-малко не възнамерявах да си блъскам главата над тази загадка, виждах само, че местенцето е прекрасно, не ме вълнуваше особено мисълта, че то сякаш се бе пръкнало от небитието. Шосето се виеше змиеобразно. Завих по тесен черен път вдясно. Бети се изправи на седалката и ококори очи.

— Ама наистина, какво си намислил? — прошепна тя.

Усмихнах се. Таратайката се друса още сто метра, после спряхме под едно дърво.

Светлината беше съвършена. Изчаках тишината отново да се възцари наоколо.

— Добре, хайде сега слизай — казах.

— Тук ли ще ме удушиш и изнасилиш?

— Ами да, много е възможно.

Тя отвори вратата.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочела да започнеш с изнасилването.

— Трябва да помисля малко.

Намирахме се в подножието на стръмен и оголен баир, палитрата на цветовете на почвата преминаваше от бледожълто до тъмночервено — ефектът беше неотразим, последния път направо седнах на земята, за да му се насладя по-пълно. Бети изсвири с уста до мен.

— Хей… видя ли колко е красиво?…

Опивах се от победата си. Облегнах се на единия калник на мерцедеса и сбърчих нос.

— Ела тук — казах.

Обгърнах шията й с ръка.

— Я кажи, виждаш ли онова старо дърво най-горе, там, вляво, със счупения клон?

— Да.

— А онази голяма скала вдясно, дето прилича на полегнал човек?

Почувствах как става все по-възбудена, сякаш бях запалил малък фитил в мозъка й.

— Ами да, разбира се, че я виждам. Разбира се!

— А къщурката в средата виждаш ли я? Не е лоша, нали?

Карах я да подскача като шепа пуканки, бях й подпалил чергата. Заби ноктите си в ръката ми, като поклати глава.

— Не мога да разбера накъде биеш…

— Обожавам това местенце — казах. — А ти?

Тя прекара ръка по косата си и гривните й издрънчаха като водопад от монети. Видях как косите й се разпиляха отново върху яката от златиста агнешка кожа. Тя се усмихна.

— Да… Човек има чувството, че всичко си е на мястото и че не липсва нищо. Не зная дали това си искал да ми покажеш, но съм съгласна, че е страхотно.

Погледнах часовника. Моментът бе настъпил.

— Ами тогава мястото е твое — казах.

Тя нищо не отговори. Извадих документите от джоба и й ги подадох.

— Общо взето, мястото е от старото дърво до скалата, която прилича на легнал човек, и стига дотук. Вратата на къщичката може да се заключва.