Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— И въпреки това е точно така — казах. — Всичко тук си е твое.

— Искаш да кажеш, че този залез, дето е увиснал на дърветата ми, също с мой, така ли?…

— Няма съмнение.

— Искаш да кажеш, че тишината и лекият ветрец, който подухва от хълма, също ми принадлежи?

— Ами да, на това му викат комплексна доставка — казах.

— Тоя, дето го е продал, трябва да е мръднал!

Нищо не отговорих. Начертах една линия с майонеза по кълката. Има хора, за които е истинска лудост да купиш подобно нещо. Захапах кълката точно по средата и светът ми се видя трагично разделен на две части.

Към края на угощението тя реши да запали огън. Исках да й помогна, но установих, че не съм в състояние да се помръдна. Извиних се, казах й: трябва да бъда по-внимателен, ако взема, че се подхлъзна и полетя надолу в тъмното, после ще ме търсиш в дерето. Тя се изправи, усмихвайки се.

— Знаеш ли, че не само мъжете умеят да палят огън…

— Не, но общо взето, те са единствените, които умеят да го гасят.

Вече се беше стъмнило, трудно ми беше да видя нещо наоколо. Изпружих се по цялата си дължина, бузата ми опираше в скалата. Чувах как дребните съчки пращят в мрака, действаше ми много успокоително. Когато тя запали огъня, не знам какво стана, но почувствах прилив на сили. Успях да стана. Устата ми беше пресъхнала.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да взема нещо от колата — казах.

Сиянието на огъня още беше пред очите ми. Нищо не виждах, но добре си спомнях, че теренът е трудно проходим. Сетих се за войнишкия поход и продължих да напредвам в мрака, като вдигах високо крака. Един-два пъти за малко да се пльосна на земята, но общо взето, добре се справях. Спрях насред пътя, за да се насладя на усещането, че съм поркан, но все още на крака. Чувствах как потта се стича по гърба ми. Когато се реших да се изправя, имах чувството, че върша щуротии, сякаш част от мен се опитваше да ме прикове към земята, но се освободих някак си. Сега разбирах колко добре бях постъпил, колко хубаво беше, че бях успял да се изправя отново на краката си. Човек никога не съжалява, когато се опита да надмине себе си, това се отразява винаги добре на самочувствието.

Подсмръкнах леко и продължих малката разходка, с протегнати напред ръце и олекнало сърце. Подхлъзнах се на някакво обло камъче, искрено съм убеден, че беше точно така, иначе защо кракът ми полетя напред като стрела, защо представата за разпрана торба с топки за билярд внезапно прониза съзнанието ми? Миг, преди да докосна земята, изпаднах в ужасяващо прозрение, после болката обгори тялото ми и започнах да се търкалям по баира в някакво анормално състояние, на границата на комата.

Пътуването завърши точно пред колата. Главата ми се удари в гумата. Никъде не ме болеше, но останах за миг легнал по гръб, като се опитвах да разбера какво точно се беше случило. На шейсет години нямаше да остана невредим след такова падане, но на трийсет и пет всичко изглеждаше на майтап. Въпреки тъмнината различих дръжката на вратата, която блестеше точно над главата ми. Улових се за нея и се изправих. Трябваше да направя неистово усилие, за да си спомня за какво бях тръгнал, имах чувството, че някой е излял разтопен туткал в черепната ми кутия. Имаше някаква връзка с комарите, ами да, бях дошъл да взема онзи препарат, дето им вижда сметката, знаех си аз, че всичко бях предвидил.

Взех спрея от жабката. Направих се, че не се виждам в огледалото, само пригладих малко косите си с ръка. Поседях минута-две в колата с двата крака навън и гледах огъня, който блестеше горе, и къщичката, която танцуваше отзад, сякаш върху покрива на света. Опитах се да не мисля за това, което ми предстоеше.

Поне не можех да се загубя. Достатъчно беше да вървя към светлината, само дето имах чувството, че се намирам в подножието на Хималаите.

На другия ден се събудих към обяд. Станах, за да направя кафе, и докато водата се топлеше, потърсих аспирин в чантата на Бети. Попаднах на някакви шишенца с лекарства.

— За какво са тези лекарства? — попитах.

Тя вдигна глава, после я отпусна отново.

— О, нищо особено… Това е, когато не мога да заспя.

— Как така, не можеш да заспиш ли?

— Нищо специално, нали ти казвам… Не ги взимам често.

Неприятно ми беше, че бях открил тези лекарства, но не исках повече да коментирам. Вече не беше момиченце и това, което можех да й кажа, тя си го знаеше и без мен. Пуснах шишенцата едно след друго в чантата и глътнах двата аспирина. Потърсих малко музика по радиото, без много-много да му придирям. Едната ми ръка беше цялата одрана, освен това имах цицина на главата, стигаше ми за днес.