Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не съм виждал често такива бури — казах аз.

Беше самата истина, а и тази ми се струваше прекалено много. Но все пак не изпусках предвид факта, че се бяхме отървали сравнително леко, имах всички основания да го твърдя. Вместо да ми отговори, тя се загледа втренчено през стъклото. Наведох се малко, за да видя какво беше положението навън. Най-горе смътно се различаваше къщурката и по стръмния скат се изливаха кални пороища. Край на богатата палитра от цветове и на огряната от слънцето земя, която блестеше като диамантен прашец, свършено беше с всичко това. Сега пейзажът навън приличаше на мръсен канал, повлякъл потоци лайна. Потеглих, без да кажа нищо.

Пристигнахме в града на здрачаване. Дъждът отслабваше. На един светофар Бети кихна.

— Защо никога не ни върви? — попита тя.

— Защото сме едни нещастници — изхилих се злобно аз.

След няколко дни излязох от сутринта и отидох да поставя насмолени картони на покрива. Работих спокойно и мълчаливо, после поех кротко обратно с включено радио на една местна станция. Само дето малко стържеше.

Когато се върнах, Бети разместваше мебелите.

— Научи ли новината? — каза тя. — Арчи е в болницата!

Хвърлих якето върху канапето.

— По дяволите. Какво се е случило?

Помогнах й да премести канапето.

— Разлял една тенджера вряло мляко върху коленете си!

Преместихме масата от другата страна.

— Боб се обади веднага след като ти тръгна, телефонира от болницата. Моли да отворим магазина му следобед.

Опънахме килима на друго място.

— Дявол да го вземе, ето ти човек, който никога не забравя интересите си — казах аз.

— Не, не е точно така. Страхува се, че лелките ще се съберат на тротоара и ще се разбунтуват.

Тя отстъпи назад, за да огледа хубаво цялата стая.

— Какво ще кажеш, харесва ли ти така?

— Да — отговорих.

— Внася разнообразие, нали?

Следобед се полюбихме малко, вследствие на което изпаднах в кротък унес и останах да лежа на леглото с цигарите и с едно книжле, докато в това време Бети почистваше прозорците. Това му е хубавото на търговията с пиана, че човек не трябва да си дава много зор. Между две продажби имате достатъчно време да прочетете „Одисей“, без да трябва постоянно да прекъсвате и да отбелязвате страницата. Въпреки това печелехме достатъчно, за да преживяваме, плащахме си редовно сметките и пълнехме резервоара с бензин, когато ни скимнеше. Еди не ни искаше пари, достатъчно беше търговията в магазина да върви и винаги когато пласираме някое пиано, да доставяме ново на негово място. Това и правехме. Аз се занимавах и с пренасянето на пианото до дома на клиента и тези мангизи си бяха само за мен, нямах никакво желание да усложнявам счетоводството.

Най-хубавото беше, че имахме мангизи в аванс, така че можехме да изкараме спокойно месеца. За съжаление от собствен опит знаех колко кофти е да останеш без бачкане и да имаш пари само за две яденета. Затова да разполагам с аванс за цял месец за мен беше все едно, че си бях осигурил противоатомно скривалище. Трудно можех да се надявам на нещо повече. Още не се бях замислял за пенсия.

Така че не се тревожех за нищо. Гледах как Бети си почиства ноктите до прозореца и нанася отгоре тънък слой ослепително червен лак, а сянката й пълзи по стената. Чудесно беше. Изтегнах се на леглото.

— Дълго ли ще съхнат? — попитах.

— Нищо подобно, но на твое място бих погледнал часовника…

Имах време само колкото да навлека панталоните и да целуна леко Бети по врата.

— Сигурен ли си, че ще се справиш сам? — попита тя.

— И още как — казах.

Вече имаше четири-пет жени на тротоара. Опитваха се да видят през вратата какво става в магазина и говореха високо. Взех ключа от градината и се качих на бегом в апартамента. Забелязах малка локва мляко на плочите в кухнята и едно мече. Вдигнах го и го сложих на масата. Млякото сега беше студено.

Долу май започваше да става горещо. Слязох и запалих осветлението. Лелките клатеха глава, най-грозната изви ръката си към мен, за да видя колко е часът. Отворих вратата.

— Хайде сега се успокойте — казах.

Трябваше да отстъпя в ъгъла, за да ги пусна да минат. Когато влезе и последната, можах да се настаня зад касата и си помислих за Арчи и за мечето, което кротко се изцеждаше на масата в кухнята, и така цялата му кръв изтичаше.

— Бихте ли ми отрязали едно предно парче леберкез?

— Разбира се — казах.

— Шефът излезе ли?

— Ще се върне.