Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Хе-хе — ухилих се.

— О, и без това не бях чак толкова на зор — измърмори онзи.

Когато бях на неговите години, Керуак ми казваше: бъди влюбен в живота. Нормално беше да мога да се изпикая по-бързо. Но не исках историята да приключи със съкрушителна победа в моя полза.

— Не трябва да пропускаме никога случая — казах. — Кой знае, може би няма да продължава още дълго така…

Той се почеса по главата. Докато си миех ръцете, правеше някакви гримаси пред огледалото.

— Впрочем — каза — помислих си, че може би имам нещо интересно за теб…

Обърнах му гръб, за да си избърша ръцете, и издърпах полагаемите ми се двайсет сантиметра хартия. Бях в добро настроение.

— А, така ли?… — казах.

Той се приближи и разгъна под носа ми някаква хартийка.

— Най-малко един грам е — прошепна.

— Бива ли го?

— Сигурно, но аз много-много не разбирам, никога не съм пробвал. Занимавам се с тези работи, за да мога да отида някъде на почивка. Иска ми се да покарам сърф.

Господи, колко шантава е тази младеж, помислих си аз. Да не говорим, че не си беше измил ръцете. Доста кристалчета имаше, пробвах го, попитах го колко иска и той ми каза. Толкова отдавна не бях опитвал, че цените оттогава се бяха удвоили, направо зяпнах от учудване.

— Сигурен ли си, че не бъркаш нещо? — попитах.

— Както искаш, твоя работа.

Извадих една банкнота от джоба.

— Можеш ли да ми дадеш за тези пари?

Тарикатчето явно не беше във възторг, та затова трябваше малко да го попритисна.

— С тези мангизи ще можеш да си купиш страхотни бермуди — казах му аз.

Той се изхили. Затворихме се в мъжката тоалетна и той приготви стоката върху капака на казанчето за вода. След това се почувствах вече готов да започна нов ден и понеже бях малко наелектризиран, докоснах го по ръката, преди да се разделим.

— И все пак не забравяй едно нещо — казах. — Не съществува на света местенце, където да има само пясък и вълни. Кръвта шурти отвсякъде.

Той ме погледна, сякаш току-що му бях съобщил квадратурата на кръга.

— Защо ми казваш това? — попита.

— Шегувам се — отвърнах. — На трийсет и пет години на човек му се иска да провери дали все още е в състояние да се майтапи.

Наистина имах чувството, че светът от година на година става все по-мрачен, но тази констатация не ме обогатяваше особено. Бях решил да се задържа на крака и да се постарая животът ми да не заприлича на кофа за смет. Това за мен беше най-доброто разрешение, повече не можех да предложа. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Ако с нещо се гордея в този живот, то е, че се опитвам да остана чист. Не трябва да искат от мен повече, нямам сили за друго. Върнах се при Бети, като подсмърчах. Притиснах я в обятията си. За малко щях да я съборя на земята. Разни типове ни гледаха.

— Слушай, не искам да те ядосвам — прошепна тя в ухото ми. — Но не сме съвсем сами тук…

— Хич не ми пука — отвърнах.

Бих могъл да грабна една табуретка и да я прегъна на две.

На връщане имах усещането, че управлявам блиндирана кола, която нищо на света не би било в състояние да спре. Бети бе пила вино, целият свят бе пил вино тази нощ и аз бях единственият горе-долу трезвен човек, останал на поста си, сграбчил кормилото, докато всичките тези задръстени типове ми изпращаха сигнали с фаровете. Бети сложи една запалена цигара в устата ми.

— Може би ще виждаш по-добре, ако решиш да пуснеш малко светлина отпред?

Преди да успея да се обърна, тя вече се навеждаше към таблото и включваше габаритите. По-добре беше, но нищо изключително.

— Ако щеш вярвай — казах, — но и преди това виждах като посред бял ден.

— Да, не се съмнявам.

— Като е тъмно, не значи, че трябва да се чувстваме като слепци, схващаш ли какво искам да кажа?

— Да, да, напълно.

— По дяволите, така, е!

Искаше ми се да извърша нещо необичайно, но много скоро се озовахме в града и трябваше тъпо да следвам улиците, да избягвам минувачите и да спирам на червено като последен загубеняк, въпреки че истински динамит изгаряше вените ми.

Спрях пред къщата. Нощта беше приятна, спокойна, тиха, леко раздвижена от един лунен лъч, но от всичко това лъхаше някаква неистова жестокост, оцветена в синьо и перленосиво. Пресякох улицата, като вдишвах дълбоко студения въздух, и ни най-малко не ми се спеше. Бети бе започнала да се прозява в колата, просто не беше за вярване. Когато се качихме горе и я видях да се хвърля на леглото с ръцете напред, опитах се да я постресна.

— Хей… Няма да ми погодиш тоя номер! — ревнах. — Не си ли жадна, не искаш ли да ти сипя нещо?