Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— ХЕЙ, НЯМА ДА ПИПАТЕ ЛЕБЕРКЕЗА МИ С РЪЦЕ!

— По дяволите! — казах. — Извинете.

— Дайте ми по-добре два резена шунка на негово място. От кръглата, защото квадратната не я искам.

През останалото време режех всякакви колбаси на тънки резени и търчах от единия край на магазина до другия, сякаш имах десет ръце и десет крака, и хапех устни. В известен смисъл разбирах Боб. Давах си прекрасно сметка, че ако такава ми беше професията, сигурно нямаше да съм в състояние да докосна нито една жена и вечер щях да се интересувам само от програмата по телевизията. Преувеличавах, но все пак на моменти животът изглежда наистина отвратителен и накъдето и да погледнете, навсякъде ожесточеност и безумие. Чудничко беше, точно такъв живот му трябва на човек, докато чака смъртта, старостта, болестите, все едно направо да вървиш към бурята, всеки път да се приближаваш с една крачка към вечната нощ.

Затворих магазина, след като продадох и последния килограм домати, а самочувствието ми за деня беше направо под нулата. Подобни разсъждения на шега, на майтап в крайна сметка ви тласкат към една бездънна пропаст и ужасът като нищо може да скове сърцето ви, ако не успеете да се вземете в ръце. Обърнах се и изядох три банана един след друг. След това изпаднах в особено настроение, нито риба, нито рак, после се качих горе да обърна една бира. Понеже не бързах, избърсах млякото на пода и измих мечето. Закачих го за ушите в банята, над ваната. На муцуната му беше изписана някаква отнесена усмивка, която напълно се връзваше с настроението през този ден. Останах малко до него, докато довърша бирата. Но предпочетох да се измета, преди да са ме заболели ушите.

Като се прибрах, сварих Бети излегната на канапето, а в краката й имаше едно високо около метър слонче. Беше червено с бели уши, опаковано в прозрачен найлон. Тя се повдигна на лакти.

— Помислих си, че ще му достави удоволствие, ако отидем да го видим. Виж какво му купих…

След днешното изпълнение в магазина намирах, че в къщата цари доста спокойна атмосфера, и много ми се искаше да се потопя в нея.

— Дадено, ще отидем — казах.

Като утешителна печалба получих едно намигване.

— Но не искаш ли да хапнеш нещо набързо, преди да излезем… Не си ли гладен?

— Не, ни най-малко.

Оставих Бети да шофира, а аз взех слончето на коленете си. В устата си усещах блудкав вкус. Казах си: когато човек поднесе чашата на отчаянието до устните си, не би трябвало да се изненадва, ако след това в устата му горчи. Уличните светлини бяха неизказано сурови. Оставихме колата на паркинга пред болницата и се отправихме към входа.

Случи се точно в момента, когато влизахме. Не зная какво точно стана. А не ми беше за първи път да влизам в болница, добре познавах миризмата и всичките тези хора, които се мотаят по халати, и дори странното присъствие на смъртта, да, всичките тези неща ми бяха познати, но никога преди това не ми бяха въздействали по такъв начин. Когато усетих, че ушите ми пищят, доста се озадачих. Почувствах как краката ми едновременно омекнаха и се сковаха, започнах да се потя. Слончето се търкулна на земята.

Видях как Бети жестикулира, как се навежда към мен, устата й се движеше, но не чувах нищо освен кръвта, която съскаше във вените ми. Облегнах се на една стена. Бях доста зле. Леден обръч стягаше черепа ми, невъзможно беше да пазя равновесие. Свлякох се на пода.

След няколко секунди звуците постепенно се завърнаха. Накрая всичко си дойде на мястото. Бети бършеше лицето ми с носна кърпа. Поех дълбоко въздух. Хората продължаваха да минават около нас, без да ни обръщат внимание.

— О, не може да бъде, какво ти стана… Ако знаеш как ми изкара акъла!

— Изглежда нещо с храносмилането — казах. — Положително са бананите.

Докато Бети отиде да се осведоми на информацията, аз се приближих до автомата за безалкохолни напитки и си сипах една ледена кола. Нищо не разбирах. Не ми беше ясно дали бяха бананите или някакъв знак от отвъдното.

Изкачихме се до стаята. Не беше особено светло вътре. Арчи спеше. Боб и Ани бяха седнали от двете страни на леглото. Бебето също спеше. Сложих слончето в единия ъгъл и Боб стана, за да ми обясни, че Арчи току-що е заспал и че доста си е изпатил, бедният.

— Можеше да бъде и по-зле — добави той.

Помълчахме известно време, като гледахме как Арчи помръдва леко в съня си, косите му бяха полепнали за слепоочията. Мъчно ми беше за него, но вън от това изпитвах неопределено тягостно чувство, което нямаше нищо общо с детето. Въпреки всичките ми усилия не успявах да избия от главата си мисълта, че бях получил послание, което не ми се удаваше да дешифрирам. Това ме притесняваше. Винаги е неприятно да се чувстваш зле без причина. Хапех си устните от вътрешната страна.