Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Следобед Бети реши да се поразкърши, като разчисти пред къщата. Мисля, че възнамеряваше следващия път да посади нещо, и затова се бе заела да изкорени плевелите с помощта на парче желязо, което бяхме намерили, докато се разхождахме. Вдигаше тонове прах. Затова се настаних малко встрани и се зачетох. Времето беше хубаво, трябваше да се боря със себе си, за да не задремя на скалата, но днес човек в деветдесет процента от случаите попада на някоя скапана книга. За секунда ме досрамя, че продължавах да бездействам, докато в това време всичките тези типове пишеха ли, пишеха като ненормални. Тази мисъл ме постресна, изненада ме в известен смисъл. Отидох да си взема една бира. Пътьом попих потта от челото на Бети.

— Как е, пиленцето ми, справяш ли се? — попитах.

— Хей, и аз искам!

Взех две бири и можах да установя, че провизиите застрашително намаляват. Все пак не го приех трагично, отдавна знаех, че нищо не е съвършено на този свят, че не ни остава друго, освен да се вкопчим в живота и да се научим да се задоволяваме с малко. Достатъчно е човек да се погледне в огледалото и нещата стават ясни.

Казах й наздраве и вдигнахме бутилките. Междувременно прахът се беше слегнал. Вече почти година живеехме заедно и в известен смисъл съзнавах, че бях успял да се възползвам от късмета си точно навреме. Нямаше да ми е приятно да стигна до трийсет и петата си година с празни ръце и все още да се питам кое наистина си струва усилията. Това положително щеше да ме потисне. Щях по цяла нощ да се влача из улиците.

— Сетих се какво трябва да направим, за да не сваляме долу пълни кофи с боклук — казах аз.

Метнах празното шише по нанадолнището и го проследих с поглед. То се спря точно пред колата.

— Какво ще кажеш? — попитах.

— Не е лошо… Но след време ще ни развали гледката.

— Вземам си бележка, съкровище.

За да бъда полезен с нещо, измих съдовете от обяд, стиснал един бидон между коленете, и преди слънцето да залезе, изкачихме баира колкото да се разкършим. Горе духаше лек ветрец.

— Тази нощ сънувах, че са издали книгата ти — каза тя.

— Не започвай пак.

Тя ми хвана ръката, без да каже нищо, и известно време проучвахме пейзажа мълчаливо — една кола се отдалечаваше по шосето долу, фаровете й бяха запалени и аз я гледах няколко дълги минути. После светлините внезапно изчезнаха. Изчаках още една-две секунди, преди да успея да раздвижа челюстите си.

— Какво ще кажеш, ако отидем да похапнем? — предложих.

На връщане се натъкнахме на един язовец, който ровеше в боклуците. За пръв път виждах толкова едър екземпляр. Трябва да бяхме на около трийсет метра от животното. Извадих ножа си.

— Не мърдай — казах.

— Бъди внимателен.

Вдигнах острието над главата си и се заспусках по хълма, като нададох продължителен крясък. Опитвах се да си спомня как се изкормва мечка, но преди да стигна долу, язовецът беше изчезнал в мрака. Впрочем обратното щеше неприятно да ме изненада и в най-лошия случай щях да се спра, за да го замеря с камък и да видя как ще реагира.

Това дребно преживяване ми отвори апетита, изпитвах вълчи глад. Приготвих макарони със сметана. После си дадох сметка, че този ден ме беше изтощил. Нямаше конкретна причина за това. Все пак не е чак толкова невероятно човек да се чувства изтощен без причина, когато имаме примера на всички хора, които скачат от прозорците, както и на тези, чиито бушони са изгорели по един или друг начин. Така че това си е съвсем в реда на нещата. Затова и не се обезпокоих особено.

След вечеря изпуших една цигара и заспах, докато Бети четкаше косата си. Наистина имах усещането, че пропадам назад. Посред нощ отворих очи. Язовецът беше зад прозореца. Погледнахме се. Очите му блестяха като черни перли. Затворих отново моите.

Когато се събудихме, навън беше облачно, а следобед положението още повече се влоши. Големи облаци се носеха към нас един по един и завземаха постепенно цялото небе. Нацупихме се, защото това беше последният ни ден. Местността сякаш се беше стеснила от всички страни и повече нищо не се чуваше, като че ли птиците и всички животинки, дето щъкаха в тревата, се бяха изпарили. Вятърът се беше усилил. В далечината се чуха първите гръмотевици.

Още при първите капки дъжд се прибрахме в бараката. Бети приготви чай. Гледах как земята навън дими, а небето става все по-черно. Беше красива буря, чийто център се намираше вероятно на по-малко от километър от нас. Все по-често дълги светкавици прорязваха небето и Бети малко се шубелиса.