Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Искаш ли да изиграем една партия скрабъл? — предложих аз.

— Не, не ми се играе.

При всеки гръмотевичен тътен тя замръзваше на място и главата й потъваше в раменете. Цели потоци вода се изливаха по покрива. Трябваше да говорим високо.

— В крайна сметка не е чак толкова кофти, когато човек е на сухо и чаят още е топъл — заявих аз.

— По дяволите! И ако на това му казваш дъжд! То си е направо потоп!

Всъщност тя не можеше да си представи колко е права. Бурята беше вече опасно близо. Точно тогава разбрах, че именно нас търси. Идваше право към нас. Седнахме в едно ъгълче върху спалните чували. Имах чувството, че някакво същество се опитва да изтръгне къщичката и удря с все сила отгоре й. От време на време мълнията на окото му проблясваше зад прозореца. Бети бе свила колене към гърдите си и си запушваше ушите с ръце. Идеално беше.

Точно я галех по гърба, когато една голяма капка намокри ръката ми. Вдигнах поглед и видях, че таванът започва да сълзи като гъба. Като се вгледах по-добре, забелязах, че и стените пропускат вода, под прозорците се образуваха вадички и една кална локва се опитваше да се изтече под вратата. Сега вече бараката се намираше в самото сърце на ада, светкавиците се виеха около нея и гръмотевиците направо се вихреха. Наведох инстинктивно глава, имах усещането, че и най-малкият жест е излишен. Моментът съвсем не беше подходящ човек да си мисли, че е равен на Бога. Започнах да съжалявам за предишните си разсъждения по този въпрос.

Една капка по главата накара Бети да подскочи. Погледна ужасена към тавана, сякаш бе зърнала дявола. Придърпа завивката над коленете си.

— О, не — проплака тя. — О, не… моля ви!

Бурята се бе придвижила с неколкостотин метра, но дъждът се беше усилил. Грохотът наистина беше нечовешки. Тя се разплака.

Колкото до покрива, нямаше вече никаква надежда. Изчислих набързо, че тече от около шейсет места, и ми стана ясно накъде вървят нещата — подът започваше да блести като езеро. Погледнах Бети и станах. Знаех, че само щях да си изгубя времето, ако се опитам да я успокоя. Единственото, което ми оставаше, бе да я изведа по-бързо оттук, мокра или не. Събрах най-необходимите неща в един сак, дръпнах ципа на якето си догоре и отидох да се погрижа за нея. Изправих я без колебание, без да се страхувам да не я прекърша, и я хванах под брадичката, за да вдигна главата й.

— Положително ще се измокрим — казах, — но не е болка за умиране. — Такъв поглед й хвърлих, че и бетонна стена би се пропукала. — Нали? — добавих.

Издърпах завивката над главата й и я побутнах към вратата. В последния момент забелязах, че съм си забравил транзистора. Пъхнах го в найлонов плик от супермаркета и пробих дъното, за да излезе дръжката. Бети не бе помръднала от мястото си. Отворих вратата.

Едва различавахме колата долу през завесата от дъжд. Преходът изглеждаше направо невъзможен, гръмотевиците се гонеха като вълни и небето вече не се виждаше. Грохотът беше оглушителен. Наведох се към нея.

— ТИЧАЙ ПРИ КОЛАТА! — изкрещях.

Не очаквах, че ще полети като ракета. Вдигнах я и я пуснах навън. Докато се обърна да заключа, тя беше изминала вече повече от една четвърт от разстоянието.

Имах чувството, че съм под душа с отворени докрай кранове. Мушнах ключовете в джоба си и поех дълбоко въздух, преди да тръгна. Исках да избегна едно второ спускане по гръб, беше наистина страшно хлъзгаво, имаше поне два сантиметра вода.

Понеже вече не ми беше останал сух косъм на главата, а и не усещах нито една част от тялото си, гледах да не смесвам понятията бързане и припряност и се хвърлих под душа, като внимавах добре къде стъпвам. Нищо, че всички кучета на ада ревяха по петите ми.

Бети имаше сериозна преднина. Виждах как сребристият й спален чувал се вие зигзагообразно надолу към колата като алуминиев лист. Още миг — и е спасена, казах си аз. Точно в този момент се подхлъзнах, но изнесох лявата си ръка назад и успях да се отблъсна настрани. После опънах дясната ръка и така избягнах падането, само дето транзисторът описа дъга и се разби в една скала.

По средата зееше голяма дупка и от нея излизаха няколко цветни жички. Изкрещях, изругах, но гръмотевицата напълно заглуши гласа ми. Запратих транзистора колкото се може по-далеч, като кривях лицето си от безсилна ярост. Бях направо смазан. Вече и не бързах да стигна до колата. Нищо не можеше да ме трогне.

Седнах зад кормилото. Включих чистачките. Бети подсмърчаше, но май беше по-добре — бършеше си главата с пешкир.