Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Като видях, че нещата не се оправят, направих знак на Бети и попитах Боб дали можем да им бъдем полезни с нещо. В никакъв случай да не се притеснява и да ми каже, но не, нямало нужда, той ми благодари и аз отстъпих назад към вратата, сякаш от тавана започваха да падат змии. Прекосих коридора, без да се туткам, Бети едва успяваше да ме следва.

— Хей, какво те прихваща? Не бързай толкова!

Пресякохме фоайето напреки. За малко щях да съборя един старец, който се появи отдясно, превит в инвалидния стол на колелца. Той направи остър завой, но дори не чух какво ми каза и в следващия миг прекрачих вратата.

Навън свежият нощен въздух ми помогна да се поотпусна малко, наистина се почувствах веднага по-добре. Всичко това ми приличаше на посещение в къща, населена с духове. Бети сложи ръце на кръста си и ме погледна изпод око, като се усмихваше неспокойно.

— Но какво има? — попита тя. — Какво ти направи тая дяволска болница?

— Сигурно защото стомахът ми е празен. Усетих някаква слабост…

— Преди малко каза, че било от бананите.

— И аз не зная вече. Мисля, че ми се иска да хапна нещо.

Слязохме по стъпалата и щом стигнах долу, се обърнах. Бети не ме изчака. Огледах внимателно сградата, но всичко изглеждаше нормално, просто не можех да разбера какво толкова плашещо имаше в нея. Беше по-скоро чиста и добре осветена, с палми наоколо и с подкастрен наскоро жив плет. Наистина не ми беше ясно какво ме беше прихванало. Може би все пак се бях нагълтал с отровни банани, с някакви омагьосани банани, от които страхът полепва по корема просто така, без никаква особена причина. Прибавете към това попареното с вряло мляко момченце, което върти неспокойно глава в една малко мрачна стая, и ще получите отговор на всички тези въпроси. Не е кой знае колко сложно.

И все пак ще излъжа, ако не призная, че въпреки всичко в мен бе останало някакво леко чувство на безпокойство. Но то беше на границата на възприятието и нямаше да седна да си блъскам главата заради такава дреболия.

Знаех едно заведение в северната част на града, където стековете с пържени картофи бяха прилични и светлината беше предостатъчна. Собственикът ни познаваше, бях му продал едно пиано за жена му. Той извади три чаши, докато се намествахме на бара.

— Е, как е пианото? — попитах аз.

— Добре е, само че от тези гами направо ще ме хване неврастения — каза той.

Имаше малко клиенти в залата, няколко самотни мъже, няколко двойки и момчета на по двайсет-двайсет и пет години, подстригани „канадска ливада“ и без нито една бръчка по челото. Бети беше в хубаво настроение.

Стековете бяха в състояние да съблазнят и най-заклетия вегетарианец, а пържените ми картофи направо плуваха в кетчуп, така че дребният инцидент от болницата напълно се изпари от главата ми. Беше ми вече леко на сърцето. Съвсем малко ми трябваше и щях да приема, че светът е прекрасен. Бети ме гледаше усмихната и аз се шегувах при най-малкия повод. После си поръчахме „Огромни Суперстромболи със Специална гарнитура“. Само сметаната сигурно тежеше половин кило.

Изгълтах една след друга две чаши вода след десерта и после се втурнах към тоалетната, както и можеше да се предположи. На стената бяха монтирани писоари в индийско розово. Избрах този в средата. Всеки път, когато заставах пред тези изобретения, си спомнях за онази блондинка, висока метър и деветдесет, която ми бе писано да изненадам един ден, както беше яхнала едно от тях с лице към мен и ми се беше усмихнала, казвайки: не се безпокойте, само след секунда ще ви го освободя вашето писоарче. Никога няма да забравя това момиче, по онова време много се говореше за еманципацията на жената, направо ни бяха проглушили ушите с тези приказки, но най-силно впечатление ми беше направило точно това маце. Не можеше да не се признае, че нещо все пак се беше променило.

И така, точно си мислех за нея, докато си разкопчавах панталона с една ръка, когато едно от момчетата с фризура „канадска ливада“ цъфна до мен, като загледа втренчено големия сребрист бутон за водата.

При мен още не идваше нищо, но и той не можеше да се похвали. От време на време ме поглеждаше крадешком, за да види какво става с мен, и си прочистваше гърлото на интервали. Носеше много широки панталони и цветна риза, а аз бях с тесни дънки и бяла тениска. Беше на около осемнайсет, аз на трийсет и пет. Стиснах зъби, като напрегнах коремните си мускули. Почувствах, че и той прави същото. Съсредоточих се.

Тишината бе нарушена от характерното църкане на струята, която бликна пред мен.