Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Изпилих си един нокът, който се бе зачупил, и понеже така и така бях започнал, продължих и с останалите.

Според моите изчисления имаше още сто осемдесет и седем бучки захар в кутията на масата. Хич не ми се лягаше. Котката мяукаше зад прозореца.

Станах да погледна термометъра, показваше осемнайсет градуса. Не беше зле.

Взех томчето на Идзин и препрочетох главата за Затъмняването на Светлината. И това не беше зле. Бети се обърна в съня си, като леко изстена.

Забелязах малка засъхнала капка боя на стената.

Времето минаваше, потапях се до дъното и после изплувах отново с пламнал мозък, пушейки цигара. Чарът на нашето поколение бе в богатия опит, натрупан в общуването със самотата и с дълбоката безполезност на нещата. За щастие животът бе хубав. Опънах се на леглото и самотата ме притисна като оловна черупка. Отпуснах се малко, за да уталожа тази глупава енергия, която преминаваше през мен като електрически ток. Обърнах се към покоя и красотата на пребоядисания таван. Бети ме подпря с едно коляно в кръста.

Не беше изключено на другия ден да приготвя мексиканския си специалитет — чиле кон карне. Бях на този свят вече от около тринайсет хиляди дни, не му виждах нито началото, нито края на тоя живот. Надявах се, че насмолените картони ще издържат известно време. Малката лампа беше само двайсет и пет вата, но въпреки това метнах отгоре й ризата си.

Извадих чисто ново пакетче дъвки от чантата на Бети. Взех една и я сгънах в ръката си като пролетна ролка. Колкото и да си блъсках главата, не можех да разбера защо неизвестно кой беше решил в едно пакетче да сложи точно ЕДИНАЙСЕТ дъвки. Като че ли беше необходимо всичко непрекъснато да се усложнява. Грабнах възглавницата и легнах по корем. После се обърнах и се наместих в друга поза.

В края на краищата успях да заспя, след като избутах с език единайсетата дъвка и я глътнах.

От няколко дни ченгетата бяха нещо неспокойни. От сутрин до вечер патрулираха из околностите и таратайките им кръстосваха пътищата под палещите лъчи на слънцето. Винаги настава голяма бъркотия, когато оберат основната банка в някое малко градче. Човек би трябвало да прокопае тунел под земята, ако иска да избегне полицейска проверка в радиус от десет километра. Имах уговорена среща с някаква лелка, която не беше сигурна дали един полуроял ще може да мине през прозореца, и спокойно си карах по шосето, когато една полицейска кола ме изпревари и ченгето ми направи знак да спра. Беше онзи младок с яките бедра. Нямах много време, но послушно спрях в аварийното платно. Няколко стръкчета жълтуга бяха разцъфнали по моравата. Той беше навън пред мен. Не можах да разбера по погледа му дали ме беше познал.

— Здравейте, все така сме в страшна форма, нали? — пошегувах се аз.

— Искам да видя документите за колата.

— Не ме ли познахте?

Той продължаваше да стои с протегната ръка, като гледаше уморено наоколо. Извадих документите.

— Според мен не са тукашни крадците — добавих. — Вземете мен например, тръгнал съм по работа.

Имах чувството, че ужасно му досаждам. Барабанеше с пръсти по капака на колата, някакво изпълнение в стил „бибоп“. Кобурът му блестеше на светлината като черна пантера.

— Бих искал да погледна багажника — каза.

Знаех, че той знае, че нямах нищо общо с тая скапана банка. И той знаеше, че аз знам. Явно не му се харесвах нещо, ясно беше като бял ден, но и най-малка представа нямах каква е причината. Дръпнах ключовете от таблото и ги разклатих лекичко под носа си. Той направо ги изтръгна от ръцете ми. Започна да бърника ключалката, после разтърси дръжката на всички страни. Излязох от колата, като треснах вратата.

— По-леко — казах. — Почакайте, дайте на мен. Може да ви се струва идиотско, но не държа да я строша. Това ми е оръдието на труда.

Отворих багажника и се отдръпнах, за да може да погледне вътре. На дъното се мотаеше само една стара кибритена кутийка. Изчаках колкото трябваше, преди да затворя.

— Използвам случая да проветря — вметнах.

Качих се в колата. Щях да запаля мотора, но той се наведе, като хвана вратата.

— Изчакайте за момент! Какво ще кажете за това?

Подадох глава навън. Той галеше гумата.

— Гладка е като бананова гора! Не бих я взел даже и за да посадя цветя в средата…

Веднага омекнах, почувствах опасността.

— Да, зная — съгласих се. — Видях я, като излизах сутринта, но смятам скоро да я сменя.

Той се изправи, без да ме изпуска от поглед. Опитвах се да му предам любезно послание.