Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Оказа се, че върху мерцедеса, който ме интересуваше, има каросерия от камионетка. Без да искам да описвам случката в прекалено мрачни краски, мога да кажа, че добре се позабавлявах с крика, и когато най-сетне успях да изтръгна тази дяволска гума, целият бях в пот, а тениската ми напълно си беше променила цвета. Слънчевите лъчи падаха почти отвесно. Сега трябваше същата операция да се повтори малко по-далеч. Все едно, че търкалях скала.

Под навеса атмосферата беше приятна, ченгето разправяше нещо, а монтьорът се тупаше по бедрата от възторг. Взех си една цигара с връхчетата на ноктите, преди да продължа с бачкането. Болтовете бяха заяли, изтрих си челото с опакото на ръката. Надавах ухо от време на време да не би да ме извикат да пийна нещо, но явно мястото ми беше върху жаравата, чувах ги да се смеят, докато намествах гумата.

Накрая отидох да платя на монтьора. Мангизите изчезнаха в джоба му. Младото ченге ме гледаше с доволен вид. Обърнах се към него:

— Ако някой ден мога да ви бъда полезен с нещо, потърсете ме, без да се колебаете.

— Не отказвам — отговори той.

Тръгнах към колата, без да прибавя нещо. Думите са халосни патрони. Дадох малко напред, описах полукръг на заден, после потеглих и, общо взето, ми бяха нужни по-малко от три секунди, за да изляза на шосето. Доста повече време ми трябваше, за да си дам сметка, че ядовете никога не идват сами.

Ръцете ми бяха черни, да не говорим за тениската и за петната от смазка на челото ми. Чувствах инстинктивно, че един търговец на пиана трябва да се пази от подобни дреболии като от чума. Вече бях закъснял с един час. Въпреки това се принудих да мина през къщи, нямаше друг изход. Бях в такъв вид, че трябваше да държа кормилото с две хартиени кърпички.

Като начало свалих тениската, докато се качвах по стълбите, и прелетях като стрела до банята. Бети беше по гащета и разглеждаше профила си пред огледалото. Тя подскочи.

— По дяволите, как ме изплаши!

— Ай, ай, ай, не можеш да си представиш колко съм закъснял!

Докато си събуя панталона, вече бях резюмирал цялата история и се намирах под душа. Първо свалих най-голямата мръсотия с някакъв продукт за почистване на емайл, докато парата изпълваше стаята. Бети продължаваше да се разглежда.

— Я кажи, не намираш ли, че малко съм напълняла?

— Шегуваш се, намирам, че изглеждаш идеално.

— Имам чувството, че съм направила коремче…

— Нищо подобно, какви ги измисляш? — Надзърнах през завесата. — Ще бъдеш ли така добра да телефонираш на онази лелка? Кажи й, че тръгвам чак сега, измисли нещо…

Тя дойде и се залепи за завесата, а аз отстъпих към крановете.

— Не, без щуротии — казах. — Не е моментът.

Тя ми се изплези, преди да излезе. Насапунисах си ръцете за двайсети път и я чух как вдига слушалката. Казах си, че ако не успея да продам пианото днес, щях окончателно да загубя по всички линии.

Тя слагаше слушалката, когато застанах зад гърба й с все още мокри коси, но абсолютно чист и с безупречно бяла тениска. Хванах гърдите й, за да ми прости, и я целунах по врата.

— Е, какво каза тя? — попитах.

— Всичко е наред, чака те.

— Ще се върна след час или най-много след два… Ще побързам.

Тя протегна ръцете си назад, за да ме улови. Засмя се.

— Хубаво е, че си дойде — прошепна. — Ще ти покажа нещо. Толкова бързаше тази сутрин…

— Слушай ме добре, не ти давам повече от трийсет секунди.

Тя се обърна кръгом и се върна с една стъклена тръбичка в ръка. Беше си придала безгрижен вид.

— Неприятно ми беше, като си помисля, че няма да мога цял ден да го споделя с теб… Но сега всичко ще бъде по-лесно.

Тя вдигна тръбичката пред носа ми, сякаш в нея имаше лекарство против смъртта. Помислих си, че е една от онези идиотщини, които намираме понякога в кутиите с прах за пране, само че тя се усмихваше. Като се изключат очите, цялото й лице бе усмихнато.

— Остави ме да позная — казах. — Вътре има прах от Атлантида.

— Не. С това проверявам дали съм бременна.

Кръвното ми налягане внезапно падна неудържимо.

— И какво показва? — попитах на един дъх.

— Показва, че съм.

— Ами тогава тая скапана спирала?

— Да, но казват, че понякога се случва и така.

Не знам колко минути пристъпвах от крак на крак пред нея, това продължи поне докато мозъкът ми проработи отново. Намирах, че в стаята няма достатъчно въздух, започнах да дишам учестено. Очите й ме фиксираха неотлъчно и това малко ми помогна. Постепенно челюстите ми се отпуснаха. И понеже тя започваше да се усмихва, усмихнах се и аз, но без да зная защо, тъй като първото ми впечатление беше, че ни е сполетяла Върховната Тъпотия. Но може би тя беше права, може би това беше единственото нещо, което трябваше да направим, за да прогоним старите страхове. И тъй, посмяхме се едно хубаво, едва не ми призля. Но когато се смеех с нея, можеха да ме накарат да изгълтам цял леген отрова. Сложих ръцете си на раменете й, а пръстите ми мачкаха кожата й.