Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— О, не бива — казах. — Не съм свикнал да пия следобед…

Не можах да се въздържа да не обърна чашата на един дъх, прекалено дълго бях чакал. Представих си отново Бети по гащета пред огледалото в банята. А аз стоях тук и си блъсках главата, докато всъщност всичко, което се искаше от мен, беше да остана на висота. Знаех също така, че винаги ни очакват и хубави неща, когато сме решили да отидем докрай. Сипах си още един пръст ликьор от череши.

На връщане се опитах повече да не мисля за нищо. Карах кротко, плътно вдясно, единственото нещо, което можеше да ми се случи, беше да ми лепнат някоя глоба, задето спирам движението. Но на това шосе нямаше пукната кола, бях съвсем сам и откъснат от света, някаква си микроскопична прашинка.

Спрях в града, за да купя една бутилка и сладолед с екзотични плодове. Плюс две-три току-що пуснати в продажба касети. Човек би казал, че отивам на посещение при болен. Трябва да призная, че не бях особено свеж. Когато пристигнах, заварих я в доста весело настроение. Телевизорът бачкаше.

— Ще дават Лаурел и Харди — обясни тя.

Точно това ми се гледаше, не можех и да мечтая за нещо по-добро. Настанихме се на канапето със сладоледа и чашите и оставихме следобедът мързеливо да се изниже, без да подхващаме темата и с усмивка на уста. Изглеждаше в страхотна форма, напълно отпусната, все едно, че беше ден като всички останали с някоя и друга вкуснотия и свястна програма по телевизията. Още малко и щях да си помисля, че съм направил от мухата слон.

В началото й бях благодарен, че не повдига въпроса. Страхувах се най-вече, че ще трябва да навлезем в подробности, а ми беше нужно време, за да свикна с мисълта. После, с напредването на вечерта, все по-ясно си давах сметка, че именно аз бях този, който вече едва издържаше. Към края на вечерята протегнах пръстите на ръцете си, докато изпукаха хубаво, а в това време тя гълташе разсеяно кисело мляко от кофичка.

Когато си легнахме, реших най-сетне да нагазя в лука. Погалих нежно бедрата й.

— Е, кажи ми сега как възприемаш мисълта, че си бременна?

— О, не мога да ти кажа веднага. За да бъда съвсем сигурна, трябва да направя някои изследвания…

Тя разтвори крака, като се притисна в мен.

— Да, но представи си, че си сигурна, приятно ли ще ти бъде? — настоях аз.

Усетих косъмчетата й под пръстите си, но не продължих надолу. Можеше колкото си ще да се извива в леглото, аз исках ясен отговор. Накрая и тя го разбра.

— Ами предпочитам да не мисля много-много за това — заяви. — Но първото ми впечатление е, че не е чак толкова лошо…

Това ми беше достатъчно. Нещата бяха ясни. Насочих се към корема й с усещането, че съзнанието ми е вече замъглено. Докато се любехме, представях си спиралата й като някаква шибана от вятъра разнебитена врата.

На другия ден тя отиде на изследвания. А на следващия ден за пръв път през живота си спрях пред един специализиран магазин и разгледах подробно всичките джаджи на витрината. Беше доста страшничко, но си знаех, че рано или късно щях да мина оттук. За да посвикна, влязох в магазина и купих две лигавничета, марка „Бейбигро“. Едно червено и едно черно. Продавачката гарантираше, че ще бъда много доволен, въобще не се променяли от прането.

През остатъка от деня наблюдавах Бети. Сякаш не докосваше земята с крака. Напорках се дискретно, докато тя приготвяше ябълков пай. Свалих боклука в обстановка, която напомняше гръцките трагедии.

Когато излязох навън, небето беше ослепително червено и последните лъчи разпръскваха светлина от златист прах. Забелязах, че в долната си част ръцете ми бяха два пъти по-загорели, а косъмчетата почти руси. По това време хората вечеряха, нямаше никой на улицата, нямаше кой да види всичко това. Е, с изключение на мен, разбира се. Клекнах пред витрината на магазина и изпуших една сладка и приятна цигара. В далечината се чуваха приглушени шумове, но улицата беше тиха. Лекичко тръснах пепелта между краката си. Животът съвсем не беше прост, напротив, беше ужасяващо сложен. И понякога уморителен. Започнах да си кривя лицето от светлината като някой, на когото са му го вкарали двайсет сантиметра навътре. Гледах слънцето, докато очите ми се насълзиха, после мина една кола и се изправих. Така или иначе, повече нямаше нищо за гледане. Нищо освен един тип, който се прибираше, след като е изхвърлил нещастните си пликове боклук по залез-слънце.

След два-три дни вече бях свикнал с тази мисъл. Мозъкът ми бе възобновил предишната си трескава дейност. Според мен в къщата цареше странно спокойствие, напълно необичайна атмосфера. Не беше никак лошо. Имах чувството, че Бети малко се задъхва, като че ли е тичала на дълго разстояние, й не ми беше трудно да забележа, че непрекъснатото напрежение, с което живееше, в известен смисъл я размекваше.