Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Онзи го прие на майтап:

— Тъкмо навреме идвате. Току-що се върна един двайсет и пет тонен камион. С кран.

— Точно той ми трябва.

— Проблемът е да умеете да го карате — изхили се младокът.

— Няма проблем — казах. — Мога да се обърна на сто и осемдесет градуса с полуремарке, без да загубя контрол над колата.

Истината е, че беше адски мръсна работа да се маневрира с такъв камион и че за пръв път щях да се опитам да го управлявам. Но все пак преминах през града, без да направя беля, в края на краищата не беше кой знае какво, достатъчно е човек да остане верен на принципа, че другите трябва да го избягват. Зазоряваше се бавно и мъчително, облаците оставаха все тъй плътно скупчени. Отидох да извикам Боб и занесох горе сандвичи.

Настанихме се около масата в кухнята и изпих едно кафе с тях. Навън беше толкова мрачно, че бяха запалили лампата. Сурова, жестока светлина. Ани и Боб изглеждаха така, сякаш не бяха спали от седмици. Докато унищожавахме сандвичите, бебето отново изкрейзи. Арчи разля купичката с овесени ядки на земята. Боб стана, като се олюляваше леко.

— Изчакай пет минути, колкото да се облека, и изчезваме — каза той.

Арчи си миеше ръцете под ручейчето от мляко, което се стичаше от масата, а малкото човече продължаваше да реве. Защо трябваше да бъда свидетел на толкова отвратителни неща? Ани взе някакъв биберон от една тенджера и така успявахме да си чуем приказката.

— Е, върви ли между теб и Боб? — попитах.

— О… може да се каже, че нещата МАЛКО се подобряват, но още не са се оправили. Защо, имаш някаква идея ли?

— Не — казах. — В момента напрягам всичките си сили, за да не мисля за нищо.

Погледнах към съседа до мен, който в момента приготвяше питки от овесените ядки, като ги стискаше в шепите си.

— Странен човек си ти — каза Ани.

— Боя се, че никак дори не съм.

Когато бяхме вече навън, Боб погледна небето, като направи гримаса.

— Зная — казах. — Да не губим време!

Изкарахме пианото на тротоара и го завързахме с ремъци. После отидох да взема упътването в жабката и се приближих до крана. Имаше един куп лостчета и ръчки, които трябваше да се задействат, за да се придвижи надясно, наляво, нагоре, надолу, да се скъси или удължи лебедката. Достатъчно беше добре да се съгласуват всичките тези операции. Задвижих крана.

При първия опит за малко да обезглавя Боб, който ме наблюдавате леко усмихнат от другата страна. Лостовете за управление бяха свръхчувствителни и трябваше десетина минути да потренирам, преди да овладея горе-долу крана. Най-трудното беше да се избегнат сътресенията.

Не знам какво точно направих, но успях да натоваря проклетото пиано. Целият бях в пот. Здраво го вързахме и потеглихме.

Бях толкова нервен, сякаш пренасях нитроглицерин. Бурята бе надвиснала над главите ни и от морална гледна точка не можех да си позволя да допусна и една капка вода да попадне върху бьозендорфера. За жалост камионът се влачеше със 70 километра в час и небето слизаше все по-ниско.

— Боб, още малко и май ще удавя пианото — казах аз.

— Да, само че не разбирам защо не сложи платнището.

— Да си видял случайно платнище? Забелязал ли си нещо подобно? По дяволите, запали ми една цигара.

Той се наведе напред, за да натисне запалката. Погледна към таблото.

— Хей, за какво са всички тези копчета?…

— О, даже и половината от тях не са ми ясни.

Кракът ми беше на пода. Студена пот се стичаше под кръста ми. Само още четвърт час, казвах си аз, още съвсем мъничко и сме спасени. Чакането ме измъчваше. Точно си прехапах крайчеца на устата, когато първият порой се изля върху предното стъкло. Стана ми толкова кофти, че ми се доиска да изкрещя от ярост, но никакъв звук не излезе от устата ми.

— Я гледай, открих как се включват чистачките — каза Боб.

Когато пристигнахме, заобиколих къщата и гарирах пред прозореца, като трябваше да правя истински слалом между лехите. Лелката беше на седмото небе, суетеше се около камиона, като стискаше в ръка носна кърпичка.

— Държах аз да се погрижа за транспорта — обясних й аз. — Момчетата ме изоставиха в последния момент.

— О, зная какво е — каза превзето тя. — Днес човек не може да разчита на персонала…

— Ще видите какво ще стане — добавих аз. — Още малко и някой ден ще ни заколят, както си спим!

— Хм, хм, хм — изхили се тя. Скочих от камиона.

— Готово! — казах.

— Ще наредя да отворят прозореца — заяви тя.

От време на време подухваше на пристъпи студен и влажен вятър. Знаех, че всяка секунда е преброена. Пианото блестете като езеро. Целият треперех вътрешно. Атмосферата напомняше филмите катастрофи, когато в един момент се чува вече само тиктакането на часовниковия механизъм на бомбата.