Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Слушай — казах. — Остави ме да свърша с тази среща, после веднага се връщам и ще се погрижа за теб, навита ли си?

— Да, така или иначе, чака ме цял куп пране. Няма опасност да скучая.

Метнах се на колата и излязох от града. По тротоарите преброих двайсет и пет жени с детски колички. Гърлото ми беше пресъхнало и не схващах твърде ясно какво точно се беше случило, никога не бях си представял сериозно подобно нещо. Образите прелитаха в съзнанието ми като ракети.

За да се успокоя, съсредоточих се в шофирането на мерцедеса. Шосето беше красиво. Прелетях със 160 километра в час пред една полицейска кола, без въобще да осъзная какво правя. Малко по-далеч ченгето ме принуди да спра. Беше пак Ришар. Имаше хубави зъби, здрави и равни. Извади от джоба си тефтерче и химикалка.

— Вече всеки път, когато видя тази бричка си знам, че ще ми се отвори работа — изскърца той.

Ни най-малко не разбирах какво иска от мен, не ми беше ясно и какво правех на това шосе. Усмихнах му се, докато продължавах да се чудя. Може би той просто си стоеше така на слънцето от зазоряване?

— Ако добре разбирам — добави той, — вие сте решили, че щом сте си сменили гумата, можете да карате вече като хала…

Забих палеца и показалеца си в ъгълчетата на очите. Поклатих леко глава.

— Мама му стара, съвсем се бях отнесъл… — въздъхнах.

— Бъдете спокоен. Ако открия два или три грама алкохол в кръвта ви, бързо ще ви сваля на земята.

— Ако беше само това — казах. — Току-що научих, че съм станал баща!

Той сякаш се поколеба за миг, после затвори тефтерчето с химикалката по средата и го пъхна отново в джоба на ризата си. Наведе се към мен.

— Нямате ли случайно една цигара? — попита.

Дадох му и той остана спокойно облегнат на вратата, докато пушеше и ми говореше за синчето си на осем месеца, което щъкало из салона на четири крака, за различните марки мляко на прах, за безбройните радости на бащинството и за какво ли не още. Щях да задремя, докато ми изнасяше лекция за бибероните. Когато след известно време ми смигна, казвайки, че щял да си затвори очите и че съм можел да тръгна, не чаках да ме молят и потеглих веднага.

Докато изминавах последните километри, опитах се да се поставя на мястото на някоя жена и се запитах дали щеше да ми се иска да имам дете, дали щях да изпитвам непреодолимо желание да стана майка. Но не успях да се вживея напълно в тази роля. Къщата беше доста представителна. Спрях пред входа и слязох с малкото си черно куфарче в ръка. Вътре нямаше нищо, но бях забелязал, че действа успокоително на хората, вече бях изпуснал няколко продажби само защото бях пристигнал с ръце в джобовете. На площадката се появи една лелка. Махнах й с ръка за поздрав.

— На ваше разположение съм, уважаема госпожо…

Влязох вътре след нея. От една страна, ако Бети желаеше точно това, нямах право да й го отказвам, може би беше в реда на нещата, може би не е чак толкова страшно. Без да забравяме, че това, което беше добро за нея, имаше голяма вероятност да се хареса и на мен. Въпреки всичко ме лъхна на ужас. Има винаги нещо плашещо в подобни ситуации. Когато се озовахме в салона, погледнах към прозореца и видях, че пианото ще може да влезе без проблеми. Тогава започнах навивките.

Само че веднага започнах да губя нишката на мислите си и след пет минути вече бях загубил контрол над положението.

— Трябва ли една жена да има дете, за да се реализира? — попитах.

Онази взе да мига. Веднага продължих с условията на продажбата и замазах нещата, като се впуснах в подробности по доставянето на пианото. Много бих искал да си седя кротко на безлюдно местенце и да мога да размисля спокойно. Не беше шега работа. Когато гледах какво става наоколо, не горях от желание да дам възможност на едно дете да се наслади на гледката. А това беше само един от многото аргументи против. Лелката започна да се върти из салона, за да открие подходящото място.

— Да го поставя точно на юг, какво ще кажете? — попита тя.

— Зависи дали ще свирите блусове на него — пошегувах се галантно аз.

Това си е, бях стопроцентов мръсник. Добре го усещах. Но мръсник ли е непременно човек, ако просто му липсва смелост? Случайно погледът ми падна на барчето. Изгледах го тъжно. По дяволите, казах си, само като си помисля, че тая скапана спирала се е повредила, а аз нищо не съм усетил. Направо изпаднах в депресия. Наистина ли бях просто един инструмент, едно средство, възможно ли е в крайна сметка всичко да се свежда до пълното физическо осъществяване на жената, а за мен да не остава нищичко? Всъщност не знаех дали съществува поне една възможност мъжът да се измъкне. Кризата ми мина в мига, в който лелката извади чашите.