Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Току-що обрах касичката в една църква — казах.

През това време тя можеше спокойно да се намира на петстотин километра оттук и единственият резултат от тази разходка беше ужасно главоболие. Оставаше само едно място, където можех да я намеря, и това беше къщичката на баира, но не успявах да събера кураж. Мислех си, че ако и там не я намеря, повече никъде няма да я открия. Колебаех се дали да изстрелям последния си куршум. Съществуваше шанс едно на милион да е там, друго не ми оставаше. Покарах още малко под неоновите реклами, после се отбих вкъщи, за да взема фенер и да навлека едно яке.

На първия етаж светеше. Но по същия начин бих могъл да забравя нещо на печката или да оставя крановете отворени — подобно нещо ни най-малко не би ме учудило. Докарал се бях в такова състояние, че дори и да бях заварил къщата в пламъци, щях да го приема като лоша шега — и толкоз. Качих се горе.

Беше седнала на масата в кухнята. Имаше прекалено много грим на лицето, косата й беше подрязана и стърчеше на всички страни. Погледнахме се. В известен смисъл си бях отдъхнал, но от друга страна се задушавах. Просто не се сещах какво да й кажа. Беше сложила масата. Стана да ми донесе яденето, без да промълви нито дума. Фрикадели с доматен сос. Седнахме един срещу друг, тя направо бе обезобразила лицето си, нямаше още дълго да издържа. Ако си бях отворил устата, сигурно щях да изстена. Бяха й останали само кичури от по три-четири сантиметра, а тушът за мигли и червилото се бяха размазали в ъгълчетата на очите и устните. Гледаше ме втренчено и този поглед бе по-ужасен от всичко друго. Чувствах, че нещо в мен ще се скъса.

Наведох се напред и без да я изпускам от очи, потопих и двете си ръце в яденето. Беше горещо. Извадих цяла шепа фрикадели, доматеният сос се стичаше между пръстите ми и размазах всичко това на лицето си, в очите, в носа, в косите, пареше ме, но продължих да мажа навсякъде, яхнията се стичаше и падаше върху краката ми.

С опакото на дланта изтрих нещо като сълза с доматен сос. Все още не бяхме обелили нито дума. Останахме така известно време.

— По дяволите! — казах. — Ако не стоиш мирно, никога няма да успея!

Да не говорим, че се бяхме настанили пред широко отворения прозорец в кухнята и слънцето печеше право в лицето ми. Косите й така блестяха, че ми беше трудно да ги уловя.

— Наведи се малко напред…

Кръц, кръц, изравних два кичура на бърза ръка. Три дни ми бяха необходими, за да я убедя да ме остави да й оправя косата. Всъщност следобед трябваше да дойдат Еди и Лиза, съгласи се най-вече заради тях. Три дни, за да се вземе най-сетне в ръце.

И все пак отиваха й къси коси на моята зеленоока брюнетка, това все пак беше нещо. Хващах кичурите между пръстите си и ги кръцвах като черни зрели житни класове. Не изглеждаше блестящо, разбира се, но бях сигурен, че би могла да навакса загубеното с малко руж на бузите, а в това време аз щях да приготвя пунша. Бях й казал да не се безпокои. Тези, които са живели в града, са винаги бледи като мъртъвци.

Прав бях, особено че Еди си бе сменил колата. Новата беше открита, с цвят на сьомга, и двамата се бяха налапали с доста прахоляк по пътя — изглеждаха на около шейсетака. Лиза скочи от колата.

— Отрязала си си косите? Чудна си така!

Разговаряйки, се насочихме спокойно към пунша. Не искам да се хваля, но беше истински динамит. Лиза пожела да вземе един душ и двете момичета изчезнаха в банята с чашите в ръка. Еди ме плесна по крака.

— Хей, радвам се да те видя, мръснико!

— И аз — отговорих.

Огледа още веднъж наоколо, поклащайки глава.

— Да, напрано ви свалям шапка…

Отидох да отворя една консерва за Бонго. Присъствието на Лиза и Еди ми позволяваше да отдъхна за малко. Наистина имах нужда от това. През тези три дни често се питах дали щяхме да се оправим, дали щях да успея да й вдъхна отново малко живец, да я изведа на светлина. Бях впрегнал всичките си сили, искам да кажа всичко, което имах в главата и в корема си. Борих се с нея като бесен, можах да се убедя колко се е сгромолясала. И не зная какво чудо стана, че успяхме да изплуваме, нито какво фантастично течение ни бе изхвърлило на брега. Бях направо съсипан. След подобни изпълнения отварянето на кутия пастет за кучета ми се струваше не по-малко изморително от разбиването на сейф. След два пунша вече се бях устремил към изгряващото слънце. Чувах момичетата да се шегуват в банята, всичко ми изглеждаше почти прекалено хубаво.

Когато огънят на радостта от срещата започна да тлее, ние с Еди преминахме към действие. Момичетата предпочитаха да прекарат първата вечер вкъщи и затова трябваше да купим някои неща, без да забравим да минем през Боб, за да ни услужи с един матрак и с параван в псевдокитайски стил. Пуншът бе вече унищожен до шушка и навън се свечеряваше, когато излязохме на улицата. Духаше приятен ветрец. Щях да се почувствам почти добре, ако можех да избия от главата си една малко идиотска мисъл. Знаех, че е неизбежно, това е част от дребните разлики, които съществуват между един мъж и една жена, но не преставах да си повтарям, че в цялата тази история страданието не бе поделено по равно. За мен то си оставаше нещо абстрактно. Имах усещането, че в гърлото ми е заседнал въздух и не успявам да преглътна.