Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Да — казах. — Чувствам се успокоен.

Най-неприятното беше, когато се намерих отново в откритата кола на Еди. Спускахме се по главната улица и лек ветрец галеше лицето ми, а между пръстите си държах една леко сладникава цигара. Еди от време на време ме поглеждаше крадешком.

— Разбира се — казах, — нито дума за това на момичетата…

Той едва не се задави, обърна огледалото за обратно виждане към мен.

— А, така значи? И какво ще им кажем тогава… Че те е ухапал комар ли?

— Не, че съм влязъл с главата напред през някакъв остъклен отвор в стената.

Една сутрин будилникът звънна в четири. Скочих отгоре му и станах безшумно. Еди беше вече в кухнята, беше приготвил раниците и си пиеше кафето. Като ме видя, ми намигна.

— Искаш ли малко? Още е топло.

Прозях се. С удоволствие приех. Навън още беше тъмно, Еди бе намокрил косата си и се беше сресал. Изглеждаше във форма. Стана, за да измие чашата си.

— Не се мотай — каза. — Имаме поне един час път…

След пет минути бяхме вече долу. Невинаги е лесно човек да се излюпи в такъв ранен час, но после никога не съжалява. Последните часове на нощта са най-странните и нищо не може да се сравни с трептенето на първите утринни зари. Еди ме остави да карам и понеже времето беше хубаво, решихме да не дърпаме гюрука, само закопчах догоре якето си. Беше малка, пъргава кола.

Еди познаваше цялата околност като пръстите на ръката си, показваше ми пътя и шосето сякаш бе осеяно с детските му спомени, достатъчно беше да се появи някой надпис или да преминем през някое заспало селце — и историите се занизваха една след друга, преди да се разпилеят в мрака.

Пътуването завърши в края на един селски път — спряхме под дърветата. Нощта бавно се топеше. Грабнахме риболовните такъми от багажника, после поехме покрай една доста буйна рекичка, която бълбукаше и гъргореше. Еди крачеше пред мен, като си говореше сам, разказваше за времето, когато е бил на осемнайсет години.

Спряхме на едно спокойно местенце, където рекичката се разширяваше, с няколко стърчащи над водата скали, с много дървета наоколо, с трева, листа, цветни пъпки, водни кончета и други неща от този род. Настанихме се.

Едва бе почнало да се развиделява, когато Еди обу ботушите, а очите му блестяха. Приятно беше да го гледа човек, чувствах се спокоен и отпуснат. Близостта на водата винаги ми действа по този начин. Провери такъмите си, после тръгна, като скачаше от скала на скала, сякаш ходеше по водата.

— Ще видиш — каза, — не е кой знае какъв майсторлък… Хубаво ме наблюдавай.

Всъщност бях решил да го придружа най-вече за да му доставя удоволствие. Въдичарството не ме възторгваше кой знае колко, дори си бях взел едно томче японска поезия в случай, че ми стане прекалено скучно.

— Хей, ако не ме гледаш, знаеш ли, че нищичко няма да разбереш?

— Давай, давай, не те изпускам от поглед.

— Погледни, приятел, виж това тук, всичко зависи от китката!

Той замахна с въдицата над главата си, преди да метне найлоновото влакно, после то полетя във въздуха, а в това време макарата се развиваше с бясна скорост. Чух как кукичката със стръвта цопна във водата.

— Видя ли, загря ли как става?

— Да — казах, — но не ми обръщай внимание, ще те погледам още малко.

След миг един слънчев лъч се провря през листата. Разопаковах сандвичите колкото да бъда полезен с нещо. Не ми се искаше да заспя както си седя. Еди беше с гръб към мен, вече цели десет минути не бе проговорил нито дума — цялото му внимание бе погълнато от съзерцаването на найлоновото влакно. Не се обърна, но изведнъж започна да ми говори.

— Питам се какво ви е на вас двамата — заяви той. — Не ми е ясно какво точно не върви…

Бяха сандвичи с шунка. Няма нищо по-тъжно от сандвичи с шунка, когато тънката лентичка сланина нещастно виси по краищата на резените. Завих ги отново, на всичкото отгоре бяха малко омекнали. Понеже не отговарях, той продължи в същия дух:

— Дявол да го вземе, не го казвам, за да ти досаждам, но забелязал ли си как изглежда Бети? Напълно си е загубила цвета и прекарва три четвърти от времето, като си хапе устните с празен поглед… Мама му стара, не обелваш нито дума, как тогава да разбера дали не можем да ви помогнем по някакъв начин…

Видях как влакното му се носи по слабото течение, а накрая се опъна, като пръсна във въздуха няколко капки вода.

— Мислеше, че е бременна — казах. — Но сме се заблудили.

На края на кукичката имаше една риба. Беше първата, но не коментирахме събитието, смъртта й мина практически незабелязано. Еди стисна въдицата под мишница, докато откачаше рибата.