Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Какви са тези работи? — попита. — От доста време те наблюдавам.

— Исках да проверя дали все още проявяваш интерес към мен — пошегувах се аз. — Момичетата странят от мен заради насиненото ми око.

Тя се усмихна, тъпчех на място пред вратите на Ада, а тя ми се усмихна, Боже на небето, всемогъщи Боже, Исусе!…

— Преувеличаваш — каза. — Почти не се забелязва…

— Хвани ме за ръка — казах. — Отведи ме някъде, където да ми напълнят чашата.

Току-що бях заредил, когато Боб изникна пред нас, събори чашата ми и подбра Бети за ръката.

— Боб, ти наистина си адски скапан — казах аз. — Не само че…

Но той беше вече далеч и ушите му блестяха като рефлектори. Отново останах сам. Благодарение на Бети се чувствах по-малко депримиран, позволих си да лепна на лицето си една усмивчица на възстановяващ се болник и се обърнах към барчето с надеждата, че ще мога да си напълня чашата, без да ме стъпчат. Не беше много лесно, защото всички говореха по-високо от мен, и даже виждах как нечии ръце се протягат над главата ми. Принуден бях да обиколя и да си налея сам. Хавата започваше да ми допада. Някой бе усилил музиката с десетина децибела. Отдалечих се, като влачех след себе си сгъваем стол, и се настаних под едно дърво като бабишкера, само дето не си бях взел плетката и ми оставаше още малко път да извървя, преди да затъна в кашата на годините. Въпреки всичко чувствах душата си уморена, емоционалната ми крива бе паднала възможно най-ниско. Народът сновеше наоколо, хората приказваха около мен, но нищо не се случваше, изглежда, че главният проблем на нашето време се състоеше в избора на облеклото или на дължината на косите, излишно бе да търсим навътре нещо, което не бе изложено на витрината. О, нещастно мое поколение, от което още нищичко не се е пръкнало, което още не познава нито усилието, нито бунта и което се терзае вътрешно, без да открие поне един изход. Реших да пия за негово здраве. Бях оставил чашата си в тревата. В момента, когато щях да посегна към нея, Боб я събори с един ритник.

— Какво правиш? — попита той. — Седна ли вече?

— Я ми кажи, Боб, ти нищо ли не усети, като идваше насам, не усети ли, че кракът ти се удря в нещо?

Той отстъпи крачка назад и аз, който нямах във вените си нито капка алкохол, видях цялото разстояние, което ни разделяше. Не си струваше труда да почна да му обяснявам каквото и да било. Пъхнах му чашата в ръцете и го побутнах, за да поеме в правилната посока.

— Върви, ни най-малко не те мразя! — казах му аз.

Моето поколение бе на път да извърши самоубийство, а аз трябваше да чакам този загубеняк да ми напълни чашата и да ми я донесе. Казах си, че явно нищичко няма да ни бъде спестено. За щастие нощта беше приятна и аз се намирах в изгодна позиция с оглед разпределянето на мръвките. Почувствах се малко по-добре. Разбира се, Боб не се върна при мен, но все пак успях да докопам една чаша. Този път я хванах здраво. Насочих се към мястото, където хората танцуваха, и забелязах едно не особено хубаво момиче, което обаче имаше приказно тяло и се кълчеше под звуците на саксофона. Носеше плътно прилепнал панталон и явно отдолу нямаше нищо, същото важеше и за горе, само една тениска, силно опъната отпред на гърдите, можех да я гледам известно време как танцува, без да се отегча. Приличаше на вихрушка. Присвих очи, докато гълтах първата доза. Но успях да изпия само една глътка, защото саксофонът се развихри и момичето веднага реагира, като започна да мята ръце и крака във всички посоки, а аз, разбира се, не бях на петдесет метра от нея, разбира се, че се намерих точно в траекторията на ръката й и чашата ми излетя право в лицето ми, почувствах я как се удари в зъбите ми.

— О, Господи! — промърморих.

Усещах как течността пълзи по гърдите ми и се стича капка по капка от косите ми. Стиснах в ръка празната чаша, а с другата изтрих лицето си. Момичето сложи пръстите си пред устата.

— Олеле, аз ли бях виновна?

— Не — казах, — сам си хвърлих чашата в лицето, за да освирепея.

Мило беше това момиче, сложи ме да седна в един ъгъл и изтича за салфетки, за да ме избърше. От тази последна малка жестокост на съдбата отново ми се подкосиха краката. Изчаках я с наведена глава, но болката човешка все пак си има граници, вече не усещах почти нищо. Никой не се погрижи за мен.

Тя се появи отново с руло хартиени салфетки на цветя и я оставих да действа. Докато ми попиваше косите, стоеше права пред мен и панталонът й заемаше цялото ми зрително поле. Освен ако не затворех очи, трудно бих могъл да видя нещо друго извън това, което имаше между краката, хълмчето и гънките, а платът сигурно беше тънък около милиметър — представих си глупаво разпукал се от слънцето плод или в краен случай две резенчета грейпфрут, които бих могъл да разделя с пръст. Доста главозамайваща гледка, но все пак не си изгубих ума. Прехапах устните си и въпреки това почти усетих онова нещо. Само че още не бях напълно чалнат, едно момиче ми беше предостатъчно, а и се питам откъде бих намерил достатъчно сили, като се има предвид колко зажаднели за чукане мацки шетат по улиците. Задоволи се с това да ги гледаш как танцуват, въздъхнах, докато се изправях. Не се спирай пред витрини, където всички чакат на опашка.