Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Страхотно е!

— Наистина ли?

Тя се отдръпна, за да ми направи място. Точно когато се навеждах, апаратът престана да функционира. Пълен мрак. Започнахме трескаво да ровим в джобовете си, но не ни беше останал нито цент. Извадих малката си пиличка за нокти. Започнах да бърникам в отвора. Никакъв ефект. Беше топло и започвах да се изнервям. Да бъдеш толкова близо до небето и да позволиш на някаква бракма да ти досажда, напрано не беше за вярване.

Бабичката леко ме потупа по рамото. Цялото й лице бе вече съсипано, но очичките й бяха останали все тъй живи, виждаше се, че е съумяла да запази най-ценното. Разтвори шепата си — на нея имаше три монети.

— Само толкова намерих — каза. — Вземете ги…

— Ще взема само една — отвърнах. — Запазете останалите за вас.

Смехът й бе като тънка струйка вода, бълбукаща през дантела от пяна.

— Не, няма да ми потрябват — добави тя. — Зрението ми вече не е като вашето…

Изчаках малко, после взех монетите. Погледнах към орлите. Описах й горе-долу това, което виждам, и отстъпих мястото на Бети. Смятах, че тя по-добре от мен ще го разкаже на старицата. Нямаше сняг, но в моите представи планината беше синоним на лавина и винаги носех със себе си бутилчица ром. Върнах се при раницата, за да пийна една-две глътки. Старецът беше там, седеше на масата и почистваше подметките си от калта, като се усмихваше с лице към светлината. Малки бели косъмчета потрепваха на врата му. Подадох му бутилката, но той отказа. Посочи жена си с леко движение на брадичката.

— Когато се запознахме, й дадох дума, че няма да се докосна до чашата, ако живеем заедно повече от десет години.

— Обзалагам се, че не е пропуснала да го запомни — казах аз.

Той поклати глава.

— Знаете ли, може да ви се стори малко глупаво, но вече петдесет години живея с тази жена. И ако трябва да почна отначало, бих го сторил с радост…

— Не, съвсем не го намирам за глупаво. Аз съм си малко старомоден. Бих искал да направя същото.

— Да, човек рядко може да се справи сам в този живот…

— Въобще е рядкост да съумеем да се справим както и да е — процедих аз.

С това, което носех в раницата, можехме да изхраним цяло семейство, а освен това бяха все вкуснотии: сладкиши от млени бадеми, сушени кайсии, обогатени с витамини бисквити, разни сусамени неща за хрускане и една връзка биологично чисти банани. Извадих всичко това на масата и поканих старците да хапнат с нас. Времето беше приятно, а мълчанието — изпълнено със светлина. Гледах как старецът дъвче една сусамена пръчица. Гледката ми възвърна оптимизма — може би и аз ще изглеждам така след петдесет години, казах си. Е, малко преувеличавам, да речем след трийсет и пет. Стори ми се не толкова далеч, колкото си мислех досега.

Разговаряхме спокойно, докато чакахме лифта. Кабината пристигна най-сетне, като поскърцваше. Наведох се малко и можах да видя главозамайващия наклон на кабела. Съжалих, че бях погледнал. Пъхнах един пръст в гърлото си, за да натикам шубето навътре. След група деца от кабината излязоха две жени. Едната от тях беше направо сдала багажа от страх, зениците й още бяха разширени. Когато мина покрай мен, погледите ни се срещнаха.

— Ако не видите това чудо на техниката да се задава след час, може да сте сигурна, че днешният ден е бил щастлив за вас, но не и за мен.

Изкачването се бе оказало сериозно изпитание, затова пък в много отношения спускането беше истински ужас. Всеки миг спирачките можеха да откажат, много ясно ги чувах как се напрягат със сетни сили. Сигурен бях, че отгоре пушеше. От триенето челюстите скоро щяха да прегреят, ако вече не беше станало. Кабината положително беше прекалено натоварена. За момент даже ми дойде наум да взема да изхвърля през прозореца всички излишни неща и да отвинтя седалките или пък да отпоря облицовката. Според изчисленията ми кабината тежеше един тон. След като спирачките откажеха, върховата скорост можеше да достигне 1500 километра в час. Точно зад финалната линия имаше огромен буфер от армиран бетон. Следователно щяха да минат много дни, докато ни съберат и подредят чарковете.

Започнах да поглеждам крадешком към аварийната спирачка като към някакъв забранен плод. Бети ме ощипа по ръката, смеейки се.

— Хей! Май не си много добре… Стой спокойно!

— Не е грях човек винаги да е нащрек — обясних аз.

Една нощ в хотела се събудих внезапно, а нямаше някаква особена причина — наистина бях капнал, бяхме си направили пеша малка разходчица от двайсет километра през деня с няколко паузи, колкото да си изпием доматения сок. Беше три часът сутринта. Леглото до мен беше празно, но виждах светлината, която проникваше от вратата на банята. Момичетата имат навика да стават рано сутрин, за да се изпишкат, неведнъж съм имал случай да се уверя в това, но в три часа се случва относително рядко. Както и да е, казах си аз и се прозях. Останах да лежа в тъмното, очаквайки тя да се върне или пък сънят отново да ме грабне, но нищо такова не стана. Нищо не чувах. След малко си потрих очите и се излюпих.