Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Бутнах вратата на банята. Тя седеше на ръба на ваната с лице към тавана, с кръстосани зад врата длани и стърчащи лакти. Нищо интересно нямаше на тавана, ама абсолютно нищо, беше си съвсем бял. Не ме погледна. Лекичко се поклащаше назад-напред. Не ми хареса тая работа.

— Виж какво, красавице, ако утре ще се катерим до прочутия ледник, най-добре ще е да вървим да спим…

Тя извърна очи към мен, но не ме видя веднага. Имах достатъчно време да забележа, че резултатът от всичките ми старания се бе изпарил — беше ужасяващо бледа, а устните й бяха сиви. Можах да забия до кръв нокти в дланите си, преди тя да увисне на врата ми.

— О, не може да бъде! — каза тя. — ЧУВАМ ГЛАСОВЕ!

Задържах главата й до рамото си и докато я галех, наострих уши. Наистина се чуваше смътно нещо. Поех си въздух.

— Ясно ми е какво е — казах. — Радиото. Попаднала си на новините. Във всеки хотел винаги има по някой перко, който иска да разбере как вървят нещата в три часа сутринта…

Тя се разрида. Чувствах как цялата се беше вцепенила в ръцете ми. Нямаше нищо по-мъчително за мен от това, направо ме убиваше.

— Не е това, по дяволите, чувам ги в главата си! В ГЛАВАТА СИ!

Започна да става голям клинчар в банята, нещо съвсем ненормално. Прочистих си гърлото.

— Хайде, хубава работа, успокой се — прошепнах аз. — Ела да ми разкажеш всичко…

Вдигнах я и я пренесох на леглото. Запалих лампата. Тя се обърна на другата страна, свита на кравай, захапала юмрука си. Бързо отидох да намокря една кърпа, бях невероятно съобразителен, сгънах я на две и я притиснах до челото й. Коленичих до нея, целунах я, отдръпнах юмрука й от устата и го засмуках.

— А в момента чуваш ли ги още?

Тя поклати отрицателно с глава.

— Не се тревожи, ще се оправи… — казах.

Но какво разбирах аз, глупакът, от тези неща, имаше ли поне нещо, което да ми е ясно, какво можех да й обещая? Та да не би да се чуваха в моята глава тези шибани гласове? Прехапах си устните, иначе, както бях замаян, сигурно щях да почна да й пея приспивна песен или да й предложа билков чай. И така, останах до нея, стегнат и мълчалив, почти толкова полезен, колкото хладилник в далечния Север, и доста след като тя заспа, изгасих светлината и останах така в мрака с широко отворени очи, очаквайки всеки миг цял рояк виещи демони да връхлети върху мен от мрака. Мисля, че нямаше да знам какво да направя.

Върнахме се след два дни и веднага уговорих среща с лекаря. Чувствах се изморен и езикът ми бе покрит с афти. Накара ме да седна между краката му. Носеше облекло на джудист и една малка лампа блестеше на челото му. Отворих уста, чувствах се съвсем потиснат. Прегледът продължи само три секунди.

— Свръхвитаминоза! — заключи той.

Докато попълваше бумагите, лекичко се изкашлях в шепата си.

— Знаете ли, докторе, исках да ви кажа… Има още една малка подробност, която ме измъчва…

— Хм?…

— Понякога чувам гласове.

— Няма нищо — отговори той.

— Сигурен ли сте?…

Той се наведе напред през бюрото, за да ми подаде рецептата. Очите му бяха станали две мънички черни цепки и нещо като усмивка кривеше устните му.

— Слушайте какво ще ви кажа, младежо — изхили се той. — Да чуваш гласове или да следиш в продължение на четирийсет години дали всички служители идват навреме на работа, или да манифестираш под някое знаме, или да четеш сводката на борсата, или да се облъчваш с кварцова лампа — има ли според вас някаква разлика? Не, повярвайте ми, напразно се безпокоите, всички си имаме по някой проблем…

След няколко дни афтите ми изчезнаха. Времето се беше скапало. Лятото още не беше дошло, но през деня вече ставаше доста топло и бяла светлина заливаше улиците от сутрин до вечер. Да пренасяш пиана в такова време беше все едно да плачеш с кървави сълзи, но така или иначе, нещата бяха тръгнали постарому. И все пак тези пиана започваха да ме изморяват, на моменти имах чувството, че разнасям ковчези.

Естествено, избягвах да разсъждавам по този начин на глас или поне гледах Бети да не е наоколо. Нямах никакъв интерес да човъркам раната, опитвах се да продължа да плувам, като в същото време държа главата й над водата. Поемах на гърба си всичките дребни ежедневни грижи, без дори да ги споменавам пред нея. Така се бях тренирал, че в погледа ми пламваше много специална искра, когато имах пред себе си хора, които ми лазеха по нервите. Хората веднага усещат, когато някой е способен да ги очисти като едното нищо.

Такова страхотно търкане и лъскане му хвърлях, че в крайна сметка всичко вървеше гладко. Ако нещо не обичах, то беше да я намеря седнала на някой стол с празен поглед и трябваше да извикам два или три пъти името й или да се доближа до нея, за да я разтърся. На всичкото отгоре възникваха някои проблеми, като например загоряла тенджера, вана, която прелива, или пералня, включена, без да има неща в нея. Но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, бях разбрал вече, че не ни е писано да си живуркаме под безоблачно небе, и повечето време се задоволявах с това, което имах. Не бих отстъпил мястото си на никого.