Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Разсъждавайки така, започнах да си давам сметка, че с мен се случва нещо необичайно. Не бях станал писателят на нейните мечти и не бях хвърлил целия свят в краката й, нещо, което бих направил, ако бях някой титан, излишно е да подхващаме отново тази тема, но все пак можех да й дам всичко, което имах в себе си, и исках да го направа. Проблемът е, че това съвсем не беше толкова лесно, и всеки божи ден отделях моята малка топчица мед, но не знаех какво да правя с нея. Топчиците се трупаха една след друга, чувствах как нещо като камък издува корема ми, истинска малка скала.

Приличах на някой тип, който се озовава съвсем сам с огромен подарък в ръцете, сякаш се бях сдобил с един непотребен мускул или бях кацнал при марсианците с куп златни кюлчета. Можех колкото си искам пиана да влача насам-натам из града, докато ми се пръснат жилите, можех да се скапвам от бачкане из къщата и да тичам като луд — единственият резултат беше, че се изморявах и ръцете започваха да ме болят. Но цялата тази топка от енергия вътре в мен си оставаше непокътната, дори напротив, сякаш черпеше нови сили от умората на тялото ми. Дори ако Бети не си послужеше с нея, не можех да посегна на нещо, което й бях дал. Малко по малко започвах да разбирам как се чувства един генерал, който държи в ръцете си цял куп бомби, а войната все не идва и не идва.

Трябваше също така да внимавам повечко, да се наблюдавам отблизо. Усилието, което полагах, за да задържа това малко съкровище, ме изнервяше. Затова и една сутрин едва не се скарах с Боб. Бях отишъл да му помогна да направи ревизия в магазина си, стояхме на колене сред купища кутии и не знам как се получи така, но си спомням, че говорехме за жените. Всъщност говореше най-вече той, тъй като това не беше любимата ми тема за разговор, и останах с впечатлението, че той не беше съвсем доволен от жените.

— Не е нужно да отиваме кой знае колко далеч — въздъхна той. — Огледай се около себе си, на моята онази работа й се е подпалила, а на твоята почти й хлопа дъската…

Без много да му мисля, го сграбчих за врата и го притиснах до стената между доматеното пюре и майонезата в туби. Почти го бях задушил.

— Никога повече не казвай, че на Бети й хлопа дъската! — изръмжах аз.

Когато го пуснах, още треперех от ярост, а той кашляше. Ометох се, без да кажа нито дума повече. Когато пристигнах у дома, вече се бях успокоил напълно и съжалявах за постъпката си. Използвах, че Бети приготвяше нещо в кухнята, за да отнеса телефона до леглото. Седнах.

— Боб — казах, — аз съм…

— Забрави ли нещо? — попита той. — Може би искаш да разбереш дали още се държа на крака?

— Вземам си думите назад, Боб, но просто не знам какво ми стана, съвсем нямах намерение да направя подобно нещо… Искам от теб просто да забравим случилото се…

— Гърлото ми пари, сякаш ми е заседнала огнена топка…

— Зная. Съжалявам.

— Мама му стара, не ти ли се струва, че малко попрекали?

— Зависи. Човек може да стигне докрай само в любовта и в омразата…

— Така ли?… Тогава обясни ми, как си успял да напишеш книгата си?…

— Ами просто я обичах, Боб. Наистина я ОБИЧАХ!

Боб бе сред малцината привилегировани, които бяха чели моя ръкопис. След продължителни навивки накрая бях отстъпил. Отидох да взема единствения екземпляр, напъхан на дъното на един сак, и после излязох съвсем потайно, докато Бети си тананикаше нещо под душа. Наистина ми харесва как пишеш, бе заключил той, но защо в книгата ти не се разказва никаква история?…

— Не те разбирам, Боб. Как да няма история?

— Ами нали разбираш какво искам да кажа…

— Я ми кажи искрено, не четеш ли всяка сутрин какви ли не истории във вестника? Не ти ли писнаха всичките тези кримки, комикси и научнофантастични романчета, не ти ли ДОЙДЕ ДО ГУША от тях, не ти ли се иска поне малко да си отдъхнеш?

— Ами, другите книги са ми много досадни. Всички тези романчета, излезли през последните десет години… не успявам да прочета повече от двайсет страници…

— Нормално е. Повечето от хората, които пишат днес, са загубили вяра. В една книга трябва да се чувства енергията и вярата, писането на книга би трябвало да прилича на вдигането на тежести, все едно, че изтласкваш над главата си двеста килограма. Най-хубавото е, когато виждаш как жилите се издуват.

Този разговор се бе състоял преди около месец и сега си давах сметка, че имам прекалено малко читатели, за да си позволя лукса да удуша един от тях. Особено пък този, нуждаех се от помощта му, за да завършим покрива. Имаше някои неща, с които нямаше да мога да се справя сам. Идеята беше на Бети. Черната работа оставаше за мен.