Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Искам само да знаете, че няма да окажа никаква съпротива! — заяви той. — Хич не държа да пострадам. Не бъдете така нервна…

Наведох се, за да му вържа краката. Не пропуснах да забележа, че се беше вторачил в бюста ми. Изправих се. Все едно, че ме беше опипал, едва се въздържах да не му лепна един шамар. После си казах: абе, я не се занасяй, и го зашлевих. Той извика. Сложих отново пръст пред устата си.

Сега вече трябваше да изчакам. Да поразмисля малко и да чакам. Хвърлих един поглед към системата за задвижване на вратите. Всичко беше обяснено идеално. Седнах, кръстосвайки крака на края на бюрото, и изпуших една цигара. Девственият загубеняк ме изпиваше с кадифения си поглед.

— О, не можете да си представите колко ви се възхищавам — изломоти той. — Човек трябва да е страшно печен, за да направи подобно нещо…

Лъжеше се. Смелостта нямаше нищо общо с цялата работа. Виждах как Бети затъва все повече и повече с всеки изминал ден и в сравнение с това да взривиш половината земно кълбо или да обереш банка ми изглеждаше същинска дреболия. Всъщност не беше точно банка, а фирма, която се занимаваше с охраната и пренасянето на пари и всеки ден минаваше да прибере оборота от касите на големите магазини и на един участък от магистралата. Цял един ден ги следих и много скоро забелязах, че би било направо смешно човек да се опита да ги нападне, докато прехвърляха парите в колите. Бяха толкова нервни, че и едно невинно кихане би могло да ви превърне в решето. Именно затова в крайна сметка реших да ги издебна у тях, като си осигуря така по-непринудена обстановка.

— Ако искате кафе, имам един термос в долното чекмедже — предложи моят обожател.

Буквално ме изпиваше с поглед. Направих се, че не го забелязвам, и си сипах едно кафе.

— Как се казвате? — продължи той. — Бих искал поне да запомня малкото ви име, кълна се, че никога няма да го повторя на глас…

Дразнеше ме, но въпреки всичко поведението му беше приемливо. После можеше колкото си иска да разправя какво страхотно парче съм била, даже разчитах на това, за да прикрия следите си. За да вляза напълно в ролята си, поопипах леко гърдите си и изчаках да видя как ще си промени цвета.

— Дявол да го вземе, не може ли да отворим малко прозорците? — попита той.

От време на време ставах, за да хвърля един поглед навън. Улицата беше съвсем спокойна, въобще не си представях, че нещата ще се развият така добре, чувах как птиците пеят по дърветата. Телефонът нито веднъж още не бе звънял, същото се отнасяше и за входната врата долу. Прозях се един-два пъти. Топло беше. След като ме видя да си облизвам устата, онзи вече не можеше да се спре.

— Отвържете ме — все повтаряше. — Бих могъл да ви бъда полезен, мога например да ги държа на мушка тези мръсници. Така или иначе, тази професия ме отвращава, ще замина с вас, бихме могли да плячкосаме цялата страна… Защо не ми казвате нито дума, госпожо, защо ми нямате доверие?

Прекарах ръка по косите му, за да го довърша. Бяха мазни, добре, че бях с ръкавици. Той протегна врат към мен и леко изстена.

— О, моля ви — проплака, — внимавайте с най-едрия от тримата, пазете се от нето, ще стреля във вас, без да се замисли, правил го е вече няколко пъти, ранявал е минувачи. Ах, този мръсник Анри, оставете ме да се заема с него, госпожо, няма да му позволя да отскубне и косъм от главата ви!

Освен че ставаше отегчително, чувствах се много спокоен. Впрочем от известно време нещата вече не ме засягаха.

Като изключим Бети, не ми пукаше за никого на този свят. Бях почти доволен, че имах да върша нещо конкретно, така душата ми поне малко си отдъхваше. Пък и ако нещата вземеха лош обрат, може би нямаше да ми лепнат кой знае каква присъда за обир, извършен под въздействието на чисто емоционални подбуди. За да съм спокоен, седнах зад него и взех да си играя с оръжието му. Виж, то беше истинско, не бих могъл да кажа защо, но си личеше само от едно докосване. Представих си как си изстрелвам един куршум в устата и тази мисъл ме накара да се усмихна, наистина не бях в състояние да го направя. Както и не бях в състояние да обясня защо животът си струваше да бъде изживян; да речем, че го чувствах само като се докоснех до него. Младокът извиваше глава на една страна, после на другата, за да се опита да ме види.

— Защо стоите зад меч — жалваше се той, — какво толкова съм ви направил? Оставете ме поне да ви гледам!

Тоалетите се намираха долу до стълбите. Слязох да се облекча и по този повод повдигнах перуката и малко си разхладих главата, като си веех с нея. Не бях изготвил подробен план, не се разкарвах с хронометър в джоба или с някоя бомбичка парализиращ газ. Разчитах на интуицията си, както се казва. Истината е, че си имах предостатъчно грижи, та затова и не бях съобразил всичко до най-малките подробности. Разбирам човек да се подготви безупречно за нападението на някоя банка, когато парите са в основата на всичките му проблеми, но такъв ли беше моят случай, би ли могла планина от мангизи да промени и най-дребното нещо за мен? С една дума, на такъв хал бях в момента, че ми идеше да опитам каквото и да било. Дори и да беше нещо напълно безполезно. Бях с нея, за да направя всичко, което беше по силите ми, струва ми се.