Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Върнах се вкъщи, като карах бавно. Пристигнах точно навреме, за да изгася газта под една тенджера и да погледна черните нещица, които се гърчеха и цвърчаха на дъното. Отворих прозорците и се качих на тавана. Тя пушеше цигара и разиграваше партия микадо на дюшека. Златиста светлина падаше от покрива и малките прашинки трептяха във въздуха. Приближих се и хвърлих чантата на леглото. Тя подскочи.

— О, по дяволите, заради тебе ръката ми трепна — измърмори.

Излегнах се до нея.

— Дявол да го вземе, адски съм скапан.

Погладих косите й с ръка. Тя се усмихна.

— Е, как мина с клиента? — попита. — Не си ли гладен, сложих долу равполите да се стоплят.

— Не, няма нужда, благодаря, не се безпокой за мен…

Довърших една изветряла бира. После отворих чантата.

— Погледни какво намерих, докато се разхождах — казах.

Тя се изправи на лакътя си.

— По дяволите, какви са тия пари… ооо, цял пакет са!

— Ами да, доста са…

— Но какво ще ги правим?…

— Ами… на теб оставям да решиш.

Тя извика леко от изненада, като докосна фалшивите гърди. В бързината бе извадила цялата ми маскировка от чантата. Изглежда, че тя я интересуваше много повече от колекцията банкноти, очите й блестяха като на Бъдни вечер.

— Оооооо! Но какво е това?!

Реших да се въздържа от всякакви обяснения. Вдигнах рамене.

— Нищо не знам — казах.

Тя вдигна сутиена, като го държеше за едната презрамка. Циците започнаха леко да се въртят в безкрайно нежната светлина, която ни обгръщаше отвсякъде. Тази гледка направо я хипнотизираше.

— Света Богородице, искам непременно да сложиш това! Направо е невероятно.

Не, нямах никакво желание да се правя отново на идиот. На шега, на майтап, но цялата тази история ме беше скапала.

— Шегуваш се — казах.

— О, по дяволите, побързай… — измърмори недоволно тя.

Повдигнах тениската си и ги наместих. Бети застана на четири крака, за да ме аплодира. Заемах различни пози, като мигах превзето. Както можеше да се очаква, много скоро бях отново с перука на главата и с бели ръкавици, въпреки че нямах абсолютно никакво желание повторно да се маскирам. Но истинско чудо беше човек да я види да се забавлява толкова искрено.

— Хей, знаеш ли какво ти липсва? — каза тя.

— Ами да, поръчах си една съвсем гладка слива без нито едно косъмче.

— Липсва ти малко грим.

— О, не!… — проплаках аз.

Тя скочи на крака. Беше превъзбудена.

— Не мърдай. Ще отида за несесера!

— Е, добре… — въздъхнах аз. — Но да не вземеш да си разбиеш главата по стълбите, птиченце мое…

Към един през нощта, когато я видях, че заспива в ръцете ми, й прошепнах още нещо на ухото:

— Всъщност, като си помисля, човек никога не знае… ако случайно дойде тези дни някой и те попита какво съм правил днес, помни, че сме прекарали деня заедно…

— Да… даже чука една красива блондинка.

— Не, това не е нужно да го разправяш. Особено него.

Изчаках я да заспи съвсем, преди да стана. Отидох да взема един душ и да си сваля грима, а също и да хапна в кухнята. Каквото и да се случи, казвах си аз, денят не бе минал напразно. Все пак бях намерил начин да й покажа всичко, което носех в чантата, бях я направил поне малко щастлива и я бях накарал да се посмее. Само че парите нямаха нищо общо, тя всъщност не им беше обърнала внимание, но желанието ми не беше ли все пак изпълнено? Разбира се, усилията ми бяха стократно възнаградени, и то на не особено висока цена, направо щях да се разплача от радост в тази кухня, не чак потоци от сълзи, само две-три скромни водни кончета, които можех да скрия под ходилото си.

Трябва да кажа, че два дни преди това я бях намерил просната в един ъгъл на стаята, гола и вцепенена като дърво, и не й беше за първи път, а освен това продължаваше да чува онези прословути гласове, а в къщата всичко все така изкипяваше и загаряше. Много добре си представях как щеше да завърши всичко това, можех да мина и без предварителна скица.

Успях да докопам един резен шунка. Навих го като палачинка и го захапах. Нямаше никакъв вкус. Все още бях жив. Усещането беше прекрасно.

Денят бе дяволски хубав, въпреки че беше неделя. Не бяхме станали прекалено късно, защото точно в девет някакъв тип бе потропал настойчиво долу на вратата. Бях навлякъл едни гащета и бях слязъл да видя кой е. Мъж с костюм, грижливо вчесан, с не по-малко грижливо лъсната черна папка. И с ШИРОКА УСМИВКА.

— Добър ден, господине. Вярвате ли в Бог?

— Не — казах.