Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Когато се качих отново горе, онзи почти се просълзи от радост.

— О, Господи! Страхувах се, че сте си тръгнали! Направо се поболях.

Целунах лекичко крайчеца на ръкавицата си и духнах към него. Той въздъхна и замижа. Погледнах към закачения на стената часовник. Хванах моя Ромео за облегалката на стола, наклоних го силно назад на два крака и го довлякох до ъгъла на стаята, така че вратата да го закрива. Междувременно той се опита да ми целуне ръката, но аз бях по-бърз от него. Сипах си едно кафе и без да се приближавам до прозорците, се заех да наблюдавам улицата.

Вече почти четирийсет години бяха минали, откакто онзи бе хванал пътя, и оттогава нещата доста се бяха променили. Вече нямаше нищо примамливо в това добро старо шосе. Светът днес ми изглеждаше такъв, че предпочитах само да се докосна до него, отколкото да се хвърля с главата напред. А и освен това на трийсет и пет години на човек вече му писва да го будалкат, но за да се оправи, му трябва един минимум от мангизи. Да се докосваш безболезнено до света е нещо, което предполага главозамайващи харчове, далечните земи си имат съответното златно покритие. С една дума, много ми се искаше да мога да й предложа да заминем, ако това щеше да ни даде поне малко отсрочка. В известен смисъл в момента стягах куфарите.

Гласът на онзи щурчо ме накара да подскоча.

— Сетих се — каза. — Защо не ме вземете за заложник? Не мога ли да ви послужа за щит?

Това ме подсети, че бях забравил нещо. Приближих се до него и му затворих плювалника, като намотах три пъти скоча около главата му. Без да предупреди, той се наведе напред и потърка челото си в бюста ми. Подскочих силно назад.

— О, Господи! — каза той с поглед.

След пет минути другите трима пристигнаха. Бях проследил пикапа с поглед, докато се спускаше по улицата. Когато спря пред вратата на гаража, натиснах бутона, на който пишеше ОТВ. ГАР. После броих до десет и натиснах ЗАТВ. ГАР. Съзнавах, че току-що бях хвърлил заровете за втори път, но не се разтревожих особено.

Застанах зад вратата и този път държах в ръце не баракудата, а истинския. Чух как вратите на колата се хлопват и мъжете разговарят долу. Гласовете им долитаха до мен съвсем отчетливо.

— Слушай ме хубаво, драги — казваше единият, — когато жена ти ти излезе с номера, че я боли главата точно вечерта, когато ти се иска да я връткаш, можеш спокойно да й кажеш, че няма да й закачаш главата!

— Мама му стара, голяма скица си, толкова ли е просто според теб? Абе какво ще ти разправям, нали я знаеш Мария…

— Хайде, хайде… Не е по-различна от другите твоята Мария. Всичките все ги боли глава… Но като извадиш мангизите на масата в края на месеца, забелязал ли си, че никога не искат аспирин?

Чух ги как се заизкачваха по стълбите.

— Да де, но все пак малко преувеличаваш, Анри…

— Прави каквото искаш. Ако толкова ти се иска цял живот да си блъскаш главата за глупости, твоя воля, те само това и чакат.

Влязоха един след друг в индийска нишка. Носеха малки ютени чувалчета. Веднага забелязах най-едрия, така наречения Анри, беше обул сандали на бос крак. Другите двама се бяха спасили от пенсионирането, питах се как. Преди да имат време да гъкнат, бутнах силно вратата с крак. Обърнаха се към мен. За хилядна от секундата погледите ни с Анри се срещнаха. Не му оставих никакво време да реагира, погледнах в краката му и му изпратих един куршум в големия пръст. Той се свлече на земята, като ревеше от болка. Другите двама пуснаха чувалчетата, за да могат да вдигнат ръце. Почувствах, че вече владея положението.

Докато Анри се гърчеше на земята, хвърлих им ролката със скоча и им направих знак да завържат приятеля си. Не чакаха да ги моля. Въпреки че той се съпротивляваше, опаковаха го за три секунди, като му повтаряха непрекъснато да не се прави на глупак. После, за да печеля време, им дадох да разберат, че трябва сами да си завържат краката. Тези двамата щяха да бъдат истински хали, ако работеха в склад, достатъчно беше човек да допре някоя играчка между очите им. Погледнах по-кльощавия от двамата и му направих знак с върха на бялата си ръкавица, това означаваше: завържи ръцете на приятелчето си, дърт пръч такъв. Когато свърши, посочих го с пръст. Той тъжно се усмихна.

— Слушайте, госпожице, няма да мога да се справя сам…

Пъхнах му дулото в ноздрата.

— Не, не — изписка той, — не, не, не, почакайте, ще се опитам!

Справи се някак, помогна си с челото, със зъби, с колене, но все пак успя. След като вече и тримата бяха завързани, взех им оръжието. Като се изправях, погледнах моя обожател, прикован към облегалката на стола. Имаше сенки под очите от щастие.