Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Честна дума, когато говореше така, можех да видя как безброй врати се затръшват след нея, без да съм в състояние да направя каквото и да било, за да я настигна. Излишно беше да й развивам отново жалките си теории само и само да й ДОКАЖА, че греши или че нещата ще се наредят. Винаги се намира един тъпанар, който да поднесе чаша вода на някой с изгаряне от трета степен. Тъпанар като мен.

Беше малка новопостроена сграда, разположена почти в края на града на едно пусто място, и виждах как някакви мъже се мяркат зад прозорците на канцеларията на първия етаж, точно над гаража. Беше началото на лятото, сигурно имаше трийсет градуса. Към два часа прекосих улицата и застанах до вратата на гаража, направих се, че си връзвам връзките на обувките.

Не бе изминала и една минута, когато видях крачол на панталон да спира пред мен. Бавно вдигнах глава. Въпреки че съм мъж, не можех да понасям този тип мъже, леко сангвиничните глупаци с отпуснато шкембе и похотлив поглед, каквито се срещат на всяка крачка.

— Какво, ядове ли ви създават тези непослушни връзки? — прошепна той.

Изправих се рязко, извадих ножа от джоба си и незабелязано го отворих под носа му.

— Изчезвай оттук, боклук такъв! — изръмжах аз.

Тоя скапаняк побледня, отскочи назад и се изблещи. Устните му бяха сбабичени като гнило цвете. Когато понечих да тръгна към него, побърза да си обере крушите и го удари на бяг. Като стигна ъгъла на улицата, спря за миг, колкото да ме наругае, после изчезна.

Наведох се отново над връзките си. Минаваше два часът, но бях забелязал, че не са чак толкова точни. Оставаше ми единствено да се въоръжа с търпение и да се моля да не ми се изпречи още някой задръстен. Въпреки това се чувствах спокоен, прекалено нереално беше, за да повярвам напълно. Когато видях блиндираната преграда да се вдига, долепих се до стената. Чух как камионетката потегля отвътре.

Притиснах чантата към гърдите си и спрях да дишам. Слънцето започна да трепти, наоколо не се виждаше жива душа, прехапах устни. В устата си почувствах гаден вкус на химикал.

Камионетката бавно изпълзя. Единствената опасност беше да не би онзи тип да ме забележи в огледалото за обратно виждане. Бях си го помислил, но смеех да се надявам, че излизайки от гаража на улицата, той ще гледа ПРЕД себе си. Разчитах на това и веднага след като колата се появи, се хвърлих вътре в гаража. Отдръпнах се в един тъмен ъгъл, докато преградата се спускаше. Преглътнах слюнката си — все едно, че беше фъстъчено масло.

Останах така пет минути, без да помръдвам, но нищо особено не се случи. Въздъхнах с облекчение. Стиснах циците, които се бяха смъкнали надолу, и ги наместих. Сигурно гръдната ми обиколка беше над сто и десет сантиметра с онези малки неща, които стърчаха под тениската ми, и всичко останало. Беше ми горещо под цялата тая маскировка. За да не привличам прекалено вниманието по улиците, бях си сложил якето, само дето не успявах да го закопчая. Бели ръкавици скриваха косъмчетата на ръцете ми, а колкото до тези на краката, нямаше страшно, бях с панталон. Бях избрал руса къса перука, прекалено модерна за вкуса ми, но какво да се прави, трябваше да избирам между нея и един четирийсетсантиметров кок, нова стока щяха да получават след една седмица. Махнах си черните очила и извадих огледалце от чантата, за да видя дали гримът не се е размазал.

Не, в това отношение всичко беше наред, бях се справил чудесно. Избръснал се бях три пъти едно след друго, после малко крем и дебел слой фон дьо тен, накрая едно доста ярко червило на устните. Намирах, че общо взето, хващам око, тяло като жарава и ледена физиономия, точно като онзи тип момичета, които биха ме изнервили. Наместих отново очилата на края на носа, не биваше да забравям, че очите ми не бяха гримирани. Изчаках още малко, после, когато се почувствах наистина спокоен, реших да действам.

Отстрани имаше отворена врата с един квадрат светлина вътре, която водеше към някакво коридорче. Вляво от мен, на изхода, забелязах невъобразима комбинация от решетки и ключалки, а вдясно имаше стълби, които водеха към канцелариите. Силно бях впечатлен от тази изненадваща простота, изтълкувах я като знак на съдбата. Извадих баракудата от чантата. Беше фалшива, абсолютно точно копие, дори и мен ме хващаше шубе. Изкачих бавно стъпалата като изгладняла пантера.

Като стигнах първия етаж, забелязах моя човек. Седеше зад бюрото с гръб към мен, младок на около двайсет и пет години с пъпчив врат, който правеше първите си крачки в живота. В момента поглъщаше жадно едно от онези списания, в които можете да научите подробности за сексуалния живот на любимите ви актьори. Пъхнах дулото на баракудата поне сантиметър навътре в дясното му ухо. Лявото се разпльоска на бюрото. Той извика нещо, като ме погледна ужасено. Напъхах дулото още по-навътре в ухото, допирайки пръст до устата си. Разбра веднага, не беше толкова загубен, колкото изглеждаше. Без да махам дулото от ухото му, извих ръцете му зад гърба и измъкнах от чантата руло скоч. Беше от най-здравия, широк пет сантиметра, извънредно як, може да полудее човек, ако получи облепен с него пакет. Отлепих със зъби едно ъгълче и навих пет метра около китките му. Отне ми малко време, но целият следобед беше пред нас. После издърпах оръжието му и го залепих за стола.