Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Анри пъшкаше, ръмжеше и псуваше, а тънка струйка лига се точеше по линолеума. Понеже исках да съм съвсем спокоен, грабнах скоча и коленичих до него. Кракът му продължаваше да кърви. От сандала му не беше останало почти нищо. Поздравих се за това, че бях взел достатъчно скоч, имаше още поне десет метра. Идеален е за човек като мен, който не иска да мъкне въжета, а и не умее да прави свестни възли. Когато вдигна очи към мен, беше съвсем почервенял.

— Гадна мръсница! — каза. — Първата ми работа, като те срещна някой ден, ще бъде да те накарам да ми смучеш онази работа!

Избих му предните зъби с дулото на пистолета. Бях една доста докачлива мръсница. Но го направих и заради всичките момичета, които ги цепи глава, Мариите и всички останали мои посестрими в неволята, всички, които ги насилваха, на които им досаждаха в метрото, всички, които бяха попадали на такива като Анри. Кълна се, че ако имах подръка дамски тампони, щях да го накарам да изгълта цяла опаковка. Когато видя такива типове, ми се приисква да дам благословията си на всичките жени по света, просто не знам какво ме спира да го направя. Той изплю кръв. От ярост в очите му се бяха спукали кръвоносни съдчета. Трябваше да извадя оръжието от устата му, за да му я залепя със скоч. Имаше време колкото да каже още нещо.

— Току-що си подписа смъртната присъда! — изръмжа.

За да си осигуря малко мълчание, не ми се свидеше материалът, лепнах му освен това една-две навивки на очите. В главата вече приличаше на Невидимия, само че по-смачкан, по-лъскав. Другите двама кротуваха, затова се задоволих само с по едно символично парченце на скапаните им уста. Изправих се, като си казвах, че най-тежката работа вече е свършена. Не можах да се сдържа да не се усмихна при тази мисъл, но не исках да си развалям настроението, държах се така, сякаш не знаех, че най-трудното винаги ПРЕДСТОИ.

Въпреки че се чувствах невъзмутимо спокоен, нямах намерение да се помайвам. Взех чувалчетата, избих пломбите и изръсих съдържанието им върху едното бюро: общо шест натъпкани с банкноти чувалчета, а на дъното на всяко — фишеци с монети. Прехвърлих банкнотите в чантата, като оставих монетите, за да не стане прекалено тежко. Готвех се да потеглям, когато онзи младок взе да гъгне, за да привлече вниманието ми. С брадичката сочеше сейфа, вграден в стената. Много любезно беше това момче, имаше някаква последователност в мислите му, но вече бях събрал доста внушителен пакет банкноти, нямах намерение чак да ставам рентиер. Дадох му знак, че това ми е достатъчно. Чувствах, че всеки момент ще се разплаче. Използвах това, че другите не можеха да ме видят, за да взема една химикалка от бюрото, и тръгнах към него, минах зад гърба му. Разтворих му ръката и написах ЖОЗЕФИН на дланта. Той сви отново пръстите си адски внимателно, сякаш бе уловил пеперуда с пречупено краче. Точно преди да скоча от прозореца към задния двор, видях как една голяма блестяща сълза се търкулна по бузата му.

Градината бе запусната. Изтичах през високите треви и прехвърлих с един скок оградата в дъното. Гърлото ми беше пресъхнало, сигурно защото бях успял да издържа цял следобед, без да обеля нито дума. Завих надясно, като си държах циците, минах покрай две-три градини на бегом, без да видя жива душа, после пресякох някакво незастроено място, оградено от едната страна от железопътна линия. Изкачих се по склона, без да намалявам темпото, прекосих линията и се спуснах от другата страна. Дробовете ми горяха, за щастие паркингът на супермаркета беше на две крачки. Това е най-доброто, което можех да измисля, за да не забележат колата ми, моята ЛИМОНЕНОЖЪЛТА таратайка с размери на лимузина.

Никой не ми обърна внимание, когато се вмъкнах вътре. Никой не обръща внимание на каквото и да било на паркинга на един супермаркет, на такива места хората леко откачат. Отвсякъде по мен се стичаше пот. Оставих чантата до себе си и докато си поемах дъх, огледах внимателно какво става наоколо. Недалеч от мен някаква дебела жена се опитваше да вкара дъска за гладене в своя фиат 500. Погледнахме се за няколко секунди. Изчаках колкото беше нужно, после тя потегли, като остави вратата отворена. Сега вече бях спокоен. Отворих жабката, взех хартиените тоалетни кърпички и така нареченото противоалергично тоалетно мляко. Другото не беше за препоръчване.

Разгънах една кърпичка на коленете си, без да изпускам от поглед паркинга, и сипах отгоре тоалетно мляко. Тъй като не виждах никой да се задава, поех дълбоко въздух и си лепнах на лицето това нещо. За пръв път от началото на следобеда се почувствах леко трескав. Хвърлях една след друга изцапаните, смачкани на топка, кърпички. Пластмасовият флакон издаваше неприлични звуци и изстрелваше гъсти струи бяло мляко — триех така, сякаш исках да си сваля кожата. После свалих очилата, перуката и белите ръкавици, махнах фалшивите цици и напъхах всичко в чантата. Бях останал вече почти без въздух, когато обърнах огледалото към мен — имах само тънък слой фон дьо тен на челото и го изтрих на бърза ръка. Всичко, което бе останало от Жозефин, вече се бе вселило в ъгълчето на една хартиена тоалетна кърпичка. Смачках я на топче и я изстрелях с един пръст под колелата в момента, когато потеглях.