Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Забавих се известно време, защото трябваше да се пуснат монети в ключалката, а нямах дребни, и се наложи да се кача на касата, за да разваля една банкнота. На моменти водата сама започваше да тече или пък трябваше да пусна монета, с една дума, общо взето, не беше много проста работа и само си губех времето. Когато се върнах на масата, Бети беше изчезнала. Почувствах как ме обзема леко безпокойство, докато сядах на стола, питах се дали изведнъж не бе станало прекалено горещо. Забелязах, че не е довършила десерта си, и сметановият сладолед с ванилия бавно се топеше от единия край. Гледката направо ме хипнотизираше.

Успях все пак да вдигна глава, защото жените писукаха нещо отсреща. Първо не обърнах внимание, виждах само ято чайки, които се щурат на припек и пищят без видима причина. После забелязах, че те наистина се суетят нещо и гледат към мен. Едната от тях изглеждаше особено разтревожена.

— О, Томи, мъничкият ми Томи! — викаше тя.

Помислих си, че малкият Томи е получил слънчев удар или се е разтопил като буца сняг. Само че от това не ми ставаше по-ясно къде е Бети.

Точно щях да им извикам, че не съм лекар, когато цяла дузина жени пресече улицата, исках да им кажа, че не съм доктор и че нищо не мога да направя, но нещо ме спря в последния момент. Те прескочиха високия бордюр, който отделяше терасата от тротоара, и ме притиснаха от всички страни. Опитах се да им се усмихна. Майката на Томи изглеждаше съвсем откачила, тя ме гледаше така, сякаш бях Квазимодо, а и приятелките й не бяха по-благосклонни от нея, усещах вредните им излъчвания. Нямах никакво време да си задам въпроса какво всъщност става. Жената се хвърли към мен, като крещеше да й върна детето. Паднах назад със стола. Нищичко не разбирах. Одрасках си лакътя, но се изправих веднага. Различни мисли ми минаха през ума със скоростта на светлината, но не успявах да задържа нито една от тях. Онази избухна в ридания и виковете й сигурно щяха да са достатъчни, за да ме изгорят жив. Женорята образуваха обръч около мен, общо взето, не бяха за изхвърляне, но явно не бях техен тип, най-малкото в този момент, и усещах как само след частица от секундата ще се хвърлят отгоре ми. Знаех също така, че ще трябва да стана изкупителна жертва заради ужасната горещина, заради чакането, заради скуката и заради още куп неща, за които нямах никаква вина, и това ме отвращаваше, дори не успявах да отворя уста. На едната ноктите й бяха намацани с небесносин лак, при всички случаи щеше да ми призлее, даже и при съвсем нормални обстоятелства.

— Момичето, което беше с вас… — изсъска тя. — Видях я как тръгна с момченцето!…

— Кое момиче? — попитах аз.

Въпросът ми едва бе успял да стигне до ушите им, когато вече бях прескочил три маси и се втурнах към вътрешността на ресторанта. Бях накарал цялата тази банда мръсници направо да замръзне на мястото си. По едно време ги чух как реват след мен, но имах достатъчно време, за да затворя вратата на тоалетната зад себе си. Нямаше ключ. Стиснах здраво вратата, като се оглеждах нервно наоколо. Сервитьорът вече почти се беше облекчил и ми кимна леко с глава. Извадих цяла шепа банкноти от джоба си и той се съгласи да затиска вратата вместо мен. Чуваше се как момичетата удрят и крещят зад тънката дървена преграда, цялата осеяна с клетки, запълнени с пресована хартия, от тези, дето като ги ритнеш, имаш чувството, че душата ти преминава през прозрачна оризова хартия. И така, пъхнах още две банкноти в джоба на симпатягата, после изчезнах през прозореца.

Озовах се в малък двор, който гледаше към кухнята. Боклукчийските кофи бяха препълнени и преливаха под слънчевите лъчи. В това време излезе един готвач, като бършеше потта от врата си. Започвах да осъзнавам какво трябва да направя. Преди онзи да смогне да си отвори устата, извадих една банкнота и му я напъхах усмихнат в джоба на ризата. Той също се ухили. Имах чувството, че се разкарвам с магическа пръчица — може би с малко тренировки щях да се науча да пускам гълъбчета в небето. Междувременно се насочих към вратата в дъното и излязох на уличката.

Излишно е да казвам, че си плюх на петите, изминах тичешком няколко улици, щъках напред-назад из кръстовищата и направих още куп неща, на които човек все още е способен, когато на трийсет и пет години е в добра форма, като например да прескочи някоя спряла зад пешеходната пътека кола или да подобри собствения си рекорд на четиристотин метра, като поглежда какво става зад него. По едно време си помислих, че съм им избягал. Спрях да си поема дъх. И понеже пред мен имаше един стол, взех, че седнах. След което почувствах, че някакъв тип започна да ми лъска ботушите. Тъкмо да наведа очи към него, чух го как изсвири с уста.