Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Може би ще ви е възможно да наминете отново привечер? — предложи той.

— Вижте какво, трябва ми само една лазерна пушка с ракетни снаряди, и то без специална опаковка за подаръци. Ще отнеме не повече от една минута…

— Невъзможно. Една клиентка е наела целия етаж…

— БЕТИ! — извиках аз.

Мъжът се опита да ми попречи да мина, но все пак успях. Чувах го как подтичва и ругае след мен, докато се провирах между щандовете — не можеше да ме настигне, защото тялото ми излъчваше топлина на всички посоки. Стигнах до дъното на магазина, без да я открия. Внезапно се спрях и онзи за малко щеше да се натресе отгоре ми.

— Къде е тя? — попитах.

Тъй като не отговаряше, започнах да го душа.

— По дяволите! Това е жена ми! Искам да знам къде е!

Той ми посочи един подиум, на който бе кацнало цяло индианско селце.

— Те са в палатката на Великия вожд, но тя не иска никой да я безпокои — изломоти онзи.

— Коя точно?

— Онази със специалната реклама. Много хубава стока…

Пуснах му блейзъра, после влязох в лагера и се насочих право към палатката на вожда. Вдигнах платнената завеса. Бети пушеше лулата на мира.

— Влез — каза. — Седни при нас.

Томи си беше сложил някаква превръзка с пера около челото, изглеждаше съвсем спокоен и ведър.

— Хей, Бети, кой е този? — попита.

— Мъжът на моя живот — пошегува се тя.

Улових се здраво за палатката.

— Немачкаема е! — каза онзи задръстеняк зад гърба ми.

Погледнах Бети, клатейки глава.

— Я ми кажи… знаеш ли, че майка му го търси под дърво и камък? Знаеш ли, че най-добре ще направим, ако се ометем по най-бързия начин?

Тя въздъхна, изглеждаше малко разстроена.

— Добре, остави ни още пет минути — каза.

— Не, невъзможно е — отсякох аз.

След което се наведох и вдигнах Томи. За една бройка томахавката щеше да ме цапардоса по ухото, добре, че успях да я хвана във въздуха.

— Недей да разваляш всичко — казах аз, като му направих една кисела муцка.

Пристъпих към директора на магазина. Стоеше вдървен като оловен войник.

— Ще ви го оставим — казах. — Майка му ще мине да си го вземе след пет минути. Ще й кажете, че не сме могли да я изчакаме.

Все едно, че му бях съобщил за пристигането на цяла сюрия финансови инспектори.

— Но как така?… — недоумяваше той.

Връчих му Томи в обятията, после почувствах как ръката на Бети се плъзга по рамото ми.

— Почакай една секунда — каза. — Държа да платим всичките му подаръци.

Трябваше да изберем най-късия път, да избягваме подводните рифове и да преценяваме трезво всички рискове. Извадих банкнотите, като в това време чувствах как ме обзема пристъп на треска. Едното от двете е, казах си аз, или бълнувам, или наистина чувам крясъци, които се носят отдолу.

— Добре, колко общо? — попитах.

Дъртият каубой пусна детето, за да може да се съсредоточи и да направи сметката наум. Затвори очи. В кошмарното ми видение стълбите се тресяха от бесен галоп. Томи сграбчи един лък и стрели от най-близкия щанд. Погледна Бети.

— Искам и това!

— Мълчи. Стой мирно — скръцнах му със зъби аз.

Онзи отпори най-сетне очи. Усмихна се, сякаш току-що изплуваше от някакъв приятен сън.

— Не зная, трябва ли да сметна и лъка?

— Не, дума да не става — казах аз.

Томи започна да пищи. Дръпнах лъка от ръцете му и го захвърлих колкото можах по-надалече.

— Започваш да ми лазиш по нервите, така да знаеш — казах му аз.

Сега вече усещах как и подът потреперва под краката ми. Точно щях да се обърна към търговеца на играчки, за да го поразтърся малко и да го накарам да изплюе най-сетне някаква цифра, когато силна врява заля етажа като зловещ и изгарящ вятър. Видях как мадамите изникват внезапно от другия край на магазина и, разбира се, никой няма да ми повярва, ако му кажа, че очите им мятаха мълнии. Както и да е, но малки снопчета искри свистяха по пода и избухваха по рафтовете. Направих малко тъжна гримаса към Бети.

— Спасявай се, бейби, спасявай се — казах й аз.

Надявах се да ги задържа за малко, колкото Бети да успее да излезе през аварийния изход, но вместо да се втурне нататък, тя само въздъхна, като не отлепяше крака от пода.

— Не, излишно е. Уморена съм — прошепна.

Онези бяха изминали вече половината път, като продължаваха да пищят, истинска разбунена вълна, която помиташе всичко между щандовете. Хвърлих пачката с банкноти във въздуха.

Дъртият хубавец се хвърли под душа, протегнал ръце към тавана. Точно в този момент дадох газ и се задействах с нечувана скорост. Бяха ми нужни малко по-малко от четири секунди, за да се завъртя на един крак, да вдигна Бети на ръце, да се втурна към аварийния изход и да полетя навън към светлината.