Филип Джиан - 37° 2 сутринта

И така, понеже ни най-малко не си давах зор в магазина, можех да си позволя да извадя бележника около полунощ или към един и да пиша до зори, без да се почувствам скапан след това. Поспивах малко на сутринта и няколко часа следобед и така книжлето полека-лека напредваше. Чувствах се като свръхзаредена батерия. Призори премахвах всякакви следи от нощното си бдение и изхвърлях бирените бутилки в кофата за боклук, при което димът от цигарата дразнеше очите ми. Все така продължавах да гледам Бети, преди да си легна, и се питах дали няколкото страници, които бях изпълнил, са наистина на висота. Много обичах да си задавам подобни въпроси. Това ме караше да се целя високо като писател. Помагаше ми също така и да бъда безмилостен към себе си.

През целия този период имах чувството, че мозъкът ми работи без прекъсване. Знаех, че трябва да бързам, МНОГО ДА БЪРЗАМ, но беше нужно ужасно много време, за да напише човек книга, и само като си помислех за това, направо се задушавах от пристъп на лудо безпокойство. Проклинах се, че не бях почнал по-рано, че толкова дълго бях чакал, преди да извадя този морскосин бележник със спирала. По дяволите, хайде да те видя сега, отговарях сам на себе си, мислиш си, че е много лесна работа, нали, смяташ, че е достатъчно да седнеш зад някоя маса и готово, музата се явява незабавно. Та нали месеци наред се въртях в леглото, ококорил очи, и бродих през безмълвна сива пустиня, без да съзра и най-малката искрица, скитах се из Великата Пустиня на Изпразнения от Мисъл Човек! Мислиш, че ми беше много забавно, така ли смяташ?

Не, не е вярно, не можех да постъпя другояче. Но бях достатъчно луд да си въобразявам обратното и се гневях на небето, че не ме беше осенило по-рано. Изпитвах болезненото усещане, че всичко беше дошло прекалено късно, и това чувство беше едно допълнително бреме. Добре, че все пак не губех надежда, може би шансът ми беше едно на един милион, но всяка нощ редях страниците като тухли, опитвах се да изградя нещо, за да я закрилям. Може да се каже, че в известен смисъл по този начин заковавах здраво капаците, докато ураганът се задаваше и бучеше на хоризонта. Можехме да си зададем въпроса дали след неуспешния старт писателят щеше да съумее да изпревари урагана, дали това момче беше достатъчно нахакано, за да промени хода на нещата.

В продължение на цяла седмица времето беше страшно горещо, не си спомнях да съм преживявал подобна жега, нито една зелена тревичка не бе останала на километри наоколо. Градът бе обхванат от някакво вцепенение и най-нервните вече поглеждаха неспокойно към небето. Трябва да беше някъде към седем вечерта. Слънцето залязваше, но улиците, тротоарите, покривите и стените на къщите бяха все така напечени и всичко живо се потеше. Бях отишъл да купя някои неща. Бях спестил на Бети това неприятно задължение и бавно се връщах с претъпкан багажник и с кръгове от пот под мишниците. Малко преди да пристигна, се разминах с една линейка, беше надула сирената и блестеше като чисто нова монета.

Поизправих се на седалката и изпреварих две таратайки, които едва кретаха. Дишането ми се ускори. Когато спрях пред къщата, треперех, като че ли ми бяха стегнали гърлото с примка. Не съм в състояние да кажа точно в кой момент разбрах, но тази подробност е без значение. Профучах по стълбите, имах чувството, че някой преобръща остри шипове в корема ми. Когато стигнах горе, се сблъсках с Боб, беше застанал на колене на земята, прелетях през него и се пльоснах на пода, като съборих столовете. Почувствах как някаква топла течност потече под главата ми.

— БОБ! — изкрещях аз.

Той скочи върху мен.

— Не отивай там! — каза.

Пратих го под масата. Трудно ми беше да произнеса макар и само една дума. Изправяйки се на лакът, забелязах, че бяхме съборили един леген. Това на косата ми беше вода, вода с малко пяна. Не по-малко трудно ми беше и да дишам. Изправихме се едновременно. Потърсих я с поглед, но в стаята беше само Боб — не знам какво търсеше тук, беше се вторачил в мен. Изкривих лице в ужасна гримаса.

— Къде е тя? — попитах.

— Седни — каза той.

Хвърлих се към кухнята. Нищо. Обърнах се. Боб бе застанал в рамката на вратата, протегнал едната си ръка към мен. Залепих го за стената с едно движение на рамото като ранен бик, нападащ в тясна уличка. Усещах странно свистене в ушите си. Буквално прелетях до банята, едва се ориентирах в къщата. Хванах вратата и я отворих широко.

Малката стая беше празна. Неоновата лампа бе запалена. Умивалникът беше пълен с кръв. Да не говорим за локвичките по пода. Сякаш удар от копие ме прободе точно през средата на гърба и трябваше да коленича от болка. Не можех да си поема въздух. Шум от счупени стъкла отекна в главата ми с кристален звън. Ужасно усилие ми костваше да затворя вратата, сякаш безброй малки отвратителни демони теглеха от другата страна.