Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Елате, сега трябва да я оставим сама. Няма да се събуди преди утре на обяд, дали сме й успокоителни.

Обърнах се към сестрата, която шепнеше зад гърба ми. Вече не си спомнях какво бях правил през деня, но сега се чувствах напълно изтощен. Дадох й знак, че тръгвам след нея. Общото ми впечатление беше, че тялото ми бавно затъва в поток от стичаща се лава. Тя затвори вратата след нас и аз останах да стърча така в коридора, без да знам какво да предприема по-нататък. Тя ме хвана за ръката, за да ме отведе към изхода.

— Можете да дойдете утре пак — каза. — Хей, внимавайте, има стъпало!

Мисля, че се събудих едва когато се озовах на улицата. А въздухът навън беше лепкав и горещ, много добра имитация на екваториална нощ. Навярно се намирах на два километра от къщи. Пресякох улицата, за да си купя една пица на ъгъла, стоях на опашка в някакво малко магазинче за две бири и се заредих с цигари. Беше ми почти приятно да върша толкова обикновени неща, опитвах се да не мисля за нищо. После се метнах в един автобус, за да се прибера у дома. Пицата бе заела формата на колената ми.

Като се върнах, включих телевизора. Захвърлих пицата в единия край на масата и му обърнах една бира, както си стоях прав. Прииска ми се да отида да взема душ, но веднага се отказах от тази мисъл, изключено беше да стъпя в онова място, във всеки случай не в момента. Опитах се да чуя какво става на екрана. Някаква тайфа типове, които вече почти бяха сдали багажа, представяха новите си книги. Настаних се на фотьойл, като грабнах пицата. Погледнах онези в бялото на очите. Превземаха се около чаша портокалов сок и имаха толкова доволен вид, че чак очите им блестяха. Явно бяха в крак с вкуса на времето. Истина е, че всяка епоха има писателите, които заслужава, и това, което ставаше пред очите ми, беше поучително. Пицата ми беше доста изстинала и много мазна. Е, може би пък точно тази вечер бяха поканили най-загубените, за да изчезне и най-малкото съмнение. Може би темата на предаването беше: как да издадем някое книжле в тираж триста хиляди, когато просто нямаме какво да кажем и не притежаваме нито душа, нито талант, когато не умеем нито да обичаме, нито да страдаме, нито да поставим една дума пред някоя друга, без написаното да накара читателя да се прозее. Останалите програми бяха същата стока. Намалих звука и се задоволих да правя компания на образите.

След известно време констатирах, че просто не знам какво да правя, само че хич не ми се лягаше, особено пък тук, в центъра на тази умопомрачителна клопка. Отидох у Боб, като взех със себе си една бутилка. Когато пристигнах, Ани точно трошеше съдовете. Като ме видя, задържа купата за салата високо над главата си — на пода имаше доста счупени парчета от чинии. Боб стоеше в единия ъгъл на стаята.

— Ще намина друг път — казах аз.

— Не, не — настояха те. — Как е Бети?

Приближих се, като стъпвах върху счупеното, и сложих бутилката в средата на масата.

— Добре е — казах, — няма страшно. Но не ми се говори за това. Просто не ми се оставаше сам…

Ани ме хвана за ръката, за да ме накара да седна на един стол. Беше по пеньоар, лицето й беше все още розово от гняв.

— Разбира се — каза тя. — Напълно те разбирам.

Боб извади чаши.

— Хей, да не ви притеснявам нещо? — попитах.

— Шегуваш ли се? — рече той.

Ани седна до мен, отметна с една ръка кичура, който падаше пред очите й.

— Къде са хлапетата? — попитах.

— При майката на този мръсник — отговори тя.

— Слушайте — казах, — не ми обръщайте внимание. Все едно, че ме няма.

Боб напълни чашите.

— Абе разправяхме се нещо, но това са дреболии…

— Ами да, разбира се, че са дреболии. Този кучи син ми изневерява, но това за него е нищо!

— Дявол да го вземе, ти вече съвсем изкрейзи — каза Боб.

Той се дръпна настрани, за да избегне купата, която се удари в стената и се пръсна. После вдигнахме чашите.

— Наздраве! — казах.

Известно време мълчахме, докато пиехме, после разправията продължи с нова сила. Лично за мен обстановката беше повече от чудесна. Опънах крака под масата и кръстосах ръце върху корема си. Не проявявах особен интерес към това, което ставаше около мен, усещах, че имаше голямо раздвижване, чувах крясъци и шум от счупени чинии на пода, но чувствах как тъгата ми се уталожва и се рони като сух сладкиш. Поне веднъж можех да благословя това, което мразех най-много на света — този коктейл от светлина, от човешко присъствие, от топлина и шум. Свих се на стола, след като се погрижих да си напълня чашата. Във всички кътчета на планетата мъже и жени се биеха, обичаха се, разкъсваха се взаимно, разни типове снасяха по някое романче без любов, без лудост, без жар и на всичкото отгоре без капка стил — тези мръсници се опитваха да ни направят живота черен. Ето докъде бях стигнал в моите литературни разсъждения, когато забелязах луната през прозореца. Беше кръгла, величествена и студена и от дума на дума се сетих за малкото ми птиченце, което бе ранило оченцето си със стръкче мимоза. Неусетно осъзнах, че цял комплект шарени купички летят из стаята.