Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Когато ходех да видя Бети, не използвах колата. Всеки ден изминавах разстоянието пеша и това малко упражнение ми се отразяваше добре. Започвах бавно да осъзнавам, че животът не е спрял. Роклите на момичетата бяха истински дъжд от цветчета и си налагах да ги гледам, като избягвах дъртите и скапани жени, въпреки че най-силно ме отблъсква душевната грозота. По време на тези разходки правех продължителни дихателни упражнения. Мисълта за колата бе на сто левги от мен. А вещите обичат ударите в гърба, когато ги забравим за дълго.

Трябва честно да призная, че вонята беше направо ужасна. Боб беше любопитен да види какво точно става вътре, но аз му казах, че е съвсем излишно, не исках и да чуя за подобно нещо.

— Покажи ми най-краткия път до сметището — казах.

Отворих всички прозорци и прекосих града с адския си товар. На места асфалтът се бе почти стопил, по шосето имаше черни и лъскави следи от гуми. Може би това бе преддверието към света на Мрака, вече нищо не можеше да ме учуди. Включих радиото, за да не затъна в подобни мисли. О, БЕЙБИ, ОХ, МОЕ МАЛКО ДИИИВО ЦВЕТЕ, БЕЙ-БИ, УУУУ, УУУУ, БЕЙБИ, ДАЙ МИ ОЩЕ ЕДНА СЛАДКА ЦЕЛУВКА!!!…

Спрях в центъра на сметището. Това, което се чуваше, бяха мухите, а въздухът, който дишах, можеше да се сравни само с атомна експлозия. Едва бях излязъл от колата и троглодитът кацна пред мен, нарамил една кирка. Трябваше ми една секунда, за да разбера къде му е устата.

— Търсите ли нещо? — попита.

— Не — отговорих.

В бялото на очите му имаше нещо свръхестествено, като в рекламите за перилни препарати.

— Разхождате ли се?

— Не, само минавам оттук. Трябва да изхвърля две-три неща от багажника.

— А, така ли — каза той. — Тогава нямам нищо против.

Наведох се, за да взема ключовете от колата.

— Щом като няма да отнесеш нищо — добави той, — нямам нищо против. Особено ценна е медта. Онзи ден само като ми видя гърба, един качи в колата цял мотор от пералня…

— Разбирам, но си вадя хляба другаде — казах аз.

После отворих багажника. Имах чувството, че цялото това плюскане беше удвоило обема си. По месото можеха да се видят всички цветове на дъгата, кофичките с кисело мляко се бяха издули, сиренето се стичаше, а колкото до пакетчетата масло, от тях бе останала само златистата опаковка. Общо взето, всичко бе ферментирало, експлодирало и протекло, получила се бе една доста компактна маса, която практически се бе сраснала с мокета на дъното на багажника.

Направих гримаса на отвращение, а онзи опули очи. Продължи да си пее старата песен.

— И значи всичко това ще го изхвърлите, така ли? — попита той.

— Да, да, нямам време да ви обяснявам. Кофти ми е нещо. Аз съм един нещастник.

Той се изплю на земята, като се чешеше отзад по главата.

— Ами всеки се оправя както може — заяви. — Слушай, приятел, имаш ли нещо против да сложим всичко това внимателно на земята? Ще се опитам да изровя все пак нещичко…

Хванахме мокета за двата края и извадихме цялата спечена камара от багажника. Сложихме я малко настрана, в подножието на една стена от найлонови чували за боклук. Като стружки върху магнит мухите се нахвърлиха отгоре й, и сините, и златистите.

Онзи ме погледна усмихнато. Явно чакаше да се чупя. И аз щях да изпитвам същото на негово място. Върнах се при колата, без да кажа нито дума. Преди да потегля, погледнах в огледалото за обратно виждане. Той все така стоеше изправен на слънцето, до малката купчина с кльопачката, не беше помръднал нито на сантиметър, усмихваше се. Човек можеше да си помисли, че позира за снимка, спомен от страхотен пикник. На връщане се отбих в един бар и засмуках чаша мента. Олиото, кафето, захарта и голямата кутия шоколад на прах, тях поне можеше да ги вземе. Както и самобръсначките с подвижна глава. И онези неща против комарите. И една голяма кутия прах за пране.

Когато паркирах долу пред нас, трябва да беше около обяд. Слънцето фучеше като котка с извадени нокти. Телефонът звънеше.

— Да, ало? — казах.

В другия край на линията имаше някакво пращене, нищичко не чувах.

— Затворете и позвънете отново — изръмжах аз. — Нищо не чувам!

Запратих обувките в един ъгъл. Можах да пъхна глава под душа и да запаля една цигара, преди телефонът да позвъни отново.

Мъжът от другия край на жицата изграчи едно име и ме попита така ли се казвам.

— Да — казах.

После ми съобщи друго име и уточни, че така се казвал той.

— Ясно — казах.

— Държа ръкописа ви в ръцете си. Изпращам ви договора със следващата поща.