Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Чух го как се изхили подигравателно.

— Хайде, хайде, млади момко, не ставайте смешен! — каза. — Имам чувството, че не ме разбрахте добре. Обясних ви, че това момиче е лудо, драги, безнадеждно лудо.

Изведнъж се отпуснах като пружина и скочих с прибрани крака върху бюрото. Преди да успее да направи и най-малкото движение, изпратих му един бесен ритник право в лицето. Именно тогава видях, че имаше изкуствено чене, защото то изхвръкна от устата му като летяща рибка. Благодаря ти, Господи, помислих си аз. Онзи се прекатури назад с фотьойла си, като изплю тънка струйка кръв. Шумът от счупени стъкла беше от витрината на библиотеката — беше успял да провре в нея двата си крака. И понеже започна да крещи, скочих отгоре му и задърпах вратовръзката му като ненормален. Изправих го. Приложих му едно сутеми или нещо от тоя род, тръгнах назад с неговите осемдесет килограма, които все още пазеха някак си равновесие върху крака ми, и го пуснах точно когато щеше да полети. Стената се заклати.

Тъкмо скачах на крака и трима санитари влязоха в кабинета в индийска нишка. Първият посрещна лакътя ми с лицето си, вторият ме подпря през краката, третият седна върху мен. Беше най-едрият. Направо ми изкара въздуха, после ме сграбчи за косата. Разпищях се от ярост. Видях как докторът започна да се изправя, като се бе вкопчил за стената. Първият санитар се наведе, за да ме гости с един юмрук по ухото. Яко ме подпали.

— Ще извикам ченгетата! — каза той, като направи неприятна гримаса. — Ще го откарат!

Докторът седна на един стол, като държеше носна кърпа пред устата си. Едната му обувка липсваше, това между другото.

— Не — заяви той, — никаква полиция. Прави лошо впечатление. Изхвърлете го навън и кракът му да не е стъпил повече в тази болница!

Изправиха ме на крака. Онзи, който искаше да безпокои ченгетата, ми зашлеви един шамар.

— Чу ли добре? — попита той.

С върха на обувката уцелих топките му. Направо го отлепих от земята и това предизвика всеобща изненада. Възползвах се от краткия миг суматоха, за да се освободя. Хвърлих се отново към доктора, виж, него исках да го удуша, да го унищожа. Той се изтърси от стола, като повлече и мен.

Няколко мъже се хвърлиха отгоре ми, чух разни сестри да крещят и преди да успея да впия поне единия от палците си в основата на гърлото му, почувствах как безброй ръце ме повдигат, след което ме изстреляха навън. Получих доста удари в коридора, но нито един не беше наистина сериозен, защото всички те се притесняваха и всъщност нямаха желание, струва ми се, да ме убият.

Пресякохме на бегом голямото фоайе долу, един от мъжете ме държеше като в примка с ръцете си, друг бе сграбчил едновременно ухото ми и голям кичур коса — най-много ме болеше от това. После разтвориха вратите и ме изхвърлиха надолу по стълбите.

— Ако те мернем още веднъж тук, лошо ти се пише! — извика единият от тях.

Още малко и сълзи щяха да ми излязат на очите заради тези педерасти. Една успя все пак да се отрони на стълбите. Започна да дими като капка солна киселина.

И така, бях се провалил. И на всичкото отгоре нямах вече право да влизам в болницата. Следващите няколко дни бяха едни от най-тъпите в живота ми. Повече не можех да я виждам, а образът, който бях запазил в съзнанието си, беше непоносим. Напразно си повтарях разните му там дзен-мъдрости, нищо не се получаваше, отчаянието ме заливаше отново и страдах като последен глупак. Без съмнение именно в този момент написах най-хубавите си страници и въпреки че по-късно щяха да ме нарекат „Мъченик на стила“, не бях виновен, че пишех добре и че го знаех. През този период изписах половин бележник.

Сигурно бих могъл да постигна и повече, но през деня не ме свърташе на едно място. Взех хиляди душове, изпих огромно количество бири, изядох километри наденици, направих стотици хиляди курса напред-назад по мокета. Когато вече не издържах, излизах да се поразтъпча навън и нерядко се озовавах в района на болницата. Знаех, че не трябва да се приближавам прекалено близо. Веднъж запратиха по мен бирена бутилка, макар че стоях на повече от петдесет метра от сградата. Да, те явно добре си отваряха очите. И така, заставах от другата страна на улицата и се задоволявах само да гледам прозореца й. Понякога се случваше да видя как завесата леко помръдва.

Щом се стъмнеше, отивах да пийна нещо при Боб. В тази жега най-ужасният момент беше бавно гаснещият ден и мъчително дългото здрачаване. Искам да кажа за човек като мен, останал без скъпото си момиче и без да е съвсем сигурен, че все още умее да плува. Прекарвах с тях около час. Боб се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Ани винаги намираше начин да ми покаже онази си работа и това ме разсейваше малко. Когато навън ставаше съвсем тъмно, вече можех да се върна и тогава запалвах светлината. Пишех най-вече нощем и на моменти се чувствах почти добре. Имах чувството, че продължавам да живея с нея. Бети бе нещо, което ми създаваше усещането, че съм жив. Същото беше и с писането.