Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Искам от теб да направиш едно последно усилие — въздъхнах аз.

Първите капки се удариха в прозореца като насекоми, които се разплескват в предното стъкло на колата. Наведох се внимателно над нея и хванах един ремък. Прекарах езичето в отвора и стегнах краката й. Тя не помръдна.

— Как е? Не ти ли причинявам болка? — попитах.

Навън дъждът преминаваше в истински порой, имах чувството, че се намираме във вътрешността на наутилус. Придърпах още един ремък и го преметнах през гърдите й, всъщност мъничко под тях. Пъхнах и ръцете й и отново стегнах. Тя гледаше тавана с едното си око. Нищо от това, което правех, не й беше интересно. Беше настъпил моментът, когато трябваше да напрегна всичките си сили.

— Трябва да ти кажа нещо… — започнах аз.

Грабнах една възглавница зад нея — беше на сини райета. Не трепнах нито за миг. Можех да направя каквото и да е за нея, без да трепна, вече се бях уверил в това. Просто ми стана малко по-топло и нищо повече.

— … ние с теб сме като два пръста на ръката — продължих аз. — И нещата няма скоро да се променят.

Бих могъл да измисля нещо по-хитро от този род или още по-добре — можех да замълча, но в момента ми се стори, че можех да й стъкмя една малка свита от невинни думи, и много-много не си напрегнах мозъка. Впрочем това и не би й харесало чак толкова. Така че предпочетох да е малко нещо изписано със сметана, отколкото някой от онези изсечени в гранита надписи. Беше по-леко.

Броих до седемстотин и петдесет и се изправих. Дръпнах възглавницата от лицето й. Дъждът вдигаше страхотен шум. Не знам какво стана, но нещо здравата ме прободе в гърдите. Не я погледнах. Махнах ремъците. После хвърлих възглавницата на мястото й.

Обърнах се към стената, като си мислех, че нещо ще ми се случи, но нищо не стана. Валеше и валеше, светлината си беше същата, стените бяха все така на мястото си и аз бях там с белите си ръкавици и с фалшивите гърди в очакване на някакво послание от смъртта, но нищо не се случваше. Дали щях да се отърва само с бодежа в гърдите?

Сложих си отново перуката. Преди да изляза, я погледнах за последен път. Очаквах някаква ужасна гледка, но тя изглеждаше по-скоро заспала. Според мен това беше поредният номер, който бе измислила, за да ми достави удоволствие.

Напълно способна беше на подобно нещо. Устата й беше полуотворена. На нощната масичка забелязах пакетче хартиени тоалетни кърпички. Трябваше ми малко време, за да го осъзная, после почувствах как сълзи напират в очите ми. Да, това, че още бди над мен, че намира начин да ми посочи пътя даже и сега, когато вече не беше на този свят, че ми изпраща един последен знак, всичко това ме заливаше като огнена река.

Върнах се бързо до леглото и я целунах по косите. После грабнах пакетчето с кърпичките и напъхах колкото можах в устата й, чак до гърлото. Докато вършех това, почувствах спазъм и за малко щях да се издрайфам. Напънът премина. Искам да мога да се гордея с теб, казваше ми тя.

Когато излязох, всички те сигурно се бяха наблъскали в столовата. Нямаше никой в коридора и само няколко души във фоайето. Не ме забелязаха. Вече беше съвсем тъмно и водата преливаше от улуците и се стичаше по фасадата на сградата. Не миришеше хубаво, миришеше на току-що наквасени с вода сухи треви. Дъждът беше като светеща решетка, направена от електрическа жица. Вдигнах яката си, закрих главата си с чантата и се хвърлих под пороя.

Започнах да тичам. Имах чувството, че някакъв тип ме преследва с противопожарен маркуч. Трябваше да си сваля очилата, за да виждам нещо, но не намалих темпото. Както и можеше да се очаква, по тротоарите нямаше жива душа и затова не се разтревожих много-много за грима — пак добре, че не си бях сложил и от оная вакса за клепки. Докато се опитвах да се избърша, си бях наплескал целите пръсти, сигурно здравата се бях нацапотил. За щастие не се виждаше нищо на три метра.

Тичах като ненормален през завеса от бисери. Въобще не забавях ритъма на кръстовищата. Чики-чики-чики-чики-чики правеше дъждът, пляк, пляк, пляк, правех аз, бадабум правеше гръмотевицата. Дъждът валеше съвсем отвесно, но въпреки това шибаше лицето ми. Някои капки попадаха направо в гърлото ми. Изминах половината път с адско темпо. От цялото ми тяло се вдигаше пара, няма майтап, а шумът от дишането ми кънтеше из цялата улица и заглушаваше всичко останало. Когато минавах под някоя улична лампа, всичко ставаше синьо.

На един кръстопът пред мен се изпречиха фаровете на кола. Имах предимство, но я оставих да мине. Побързах да дръпна перуката от главата си, след което се втурнах отново напред. Целият този дъжд нямаше да е достатъчен, за да загаси големия огън, който изгаряше дробовете ми. Напрягах се максимално, но въпреки това се опитвах да тичам още по-бързо. На моменти дори от гърдите ми се изтръгваше някакво подобие на вик, толкова пренапрегнат бях. А не тичах, защото бях убил Бети, тичах, защото ми се искаше да тичам, защото нямах нужда от нищо друго. От друга страна, струва ми се, че това беше съвсем естествена реакция. Струва ми се, че си беше мое право, не е ли така?…