Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Една сутрин взех колата и обикалях цял ден без определена цел с преметната ръка на вратата и с леко присвити очи заради вятъра. Спрях се на брега на морето, беше започнало да се свечерява, нямах представа къде точно се намирам и единственото нещо, което бях видял през цялата тази разходка, бяха мутрите на бензинджиите. Купих си два сандвича в един бар наблизо и отидох да ги изям на плажа.

Нямаше никой. Слънцето бе потънало зад линията на хоризонта. Беше толкова красиво, че си изпуснах киселата краставичка върху пясъка. Шумът от вълните си е все същият от милиони години и тази мисъл ми действаше успокоително, бих казал дори обнадеждаващо, отпускащо, замайващо. Моя синя плането, о, моя малка синя планета, Бог да те благослови, безсрамнице такава!

Поседях така известно време, мъчейки се да свикна отново със самотата, потънал в размисъл за страданието човешко. Когато станах, луната вече се издигаше на хоризонта. Събух обувките си и закрачих по песъчливия бряг, без всъщност истински да мисля за луната. Пясъкът бе все още топъл — идеалната температура за ябълков пай.

Както си вървях, стигнах до една голяма изхвърлена от вълните риба. От нея беше останал само малко разкъсан скелет, но все пак човек можеше да си представи каква прекрасна риба е била. Истинска сребриста мълния със седефен корем, нещо като блуждаещ диамант. Само дето всичко това бе вече минало и Красотата бе получила едно унищожително кроше в зъбите. Бяха останали само няколко малки люспи, които все така трептяха под лунните лъчи, две-три искрици без всякаква надежда. Да стигнеш дотам, че да гниеш на някое затънтено местенце, след като си бил равен със звездите, нима това не е най-гадното нещо, което може да ти се случи? Не би ли предпочел да потънеш в тъмните води, да стигнеш чак до дъното, като преди това все пак намигнеш за последен път на слънцето? На твое място аз не бих се колебал. Тъй като наоколо нямаше никой, взех, че погребах тази риба. Изкопах дупка с ръце. Чувствах се малко смешен. Но ако не го бях направил, щях да се чувствам направо едно нищо. А точно сега не беше моментът.

Тази мисъл не ме осени внезапно. Преди това дълго разсъждавах, разсъждавах и пак разсъждавах. Цяла нощ тъпках на едно място, като се опитвах да разкарам тази мисъл от главата си, и на развиделяване разбрах, че не мога да постъпя другояче. Добре, чудесно, казах си аз. Беше неделя. Но имаше прекалено много хора в неделя, затова реших да го отложа за следващия ден. Така че целия ден се мотах насам-натам. На всичкото отгоре задаваше се буря. Невъзможно ми беше да пиша, излишно беше да се насилвам. Не бях в състояние да правя каквото и да било друго. Това е по-лошо и от махмурлук, за нищо не стават такива дни.

Събудих се доста късно на другия ден, трябва да беше по обяд. На шега, на майтап, но бях успял да превърна къщата в истински бардак. Като начало се заех да слагам всяко нещо на мястото му и неусетно се впуснах в някакво адско чистене. Не знам просто какво ме прихвана, даже взех, че изчетках прахта от пердетата. После влязох под душа, избръснах се и похапнах. Докато миех съдовете, видях бели светкавици, последвани от гръмотевица. Но небето си оставаше все така сухо като мляко на прах, а облаците се струпваха в палещия въздух.

Прекарах остатъка от следобеда пред телевизора, с крака върху канапето и с кана вода в ръцете. Отпуснах се малко. Къщата беше толкова чиста, че чак да ти е драго да я гледаш. От време на време не е лошо човек да провери дали всичко е на мястото си.

Към пет часа отидох да се гримирам и един час по-късно вече бях на улицата, дегизиран като Жозефин. Бурята, която се очакваше от предишната вечер, така и не се бе разразила, небето бе затаило дъх. През очилата то ми изглеждаше още по-мрачно, почти апокалиптично. Вървях бързо. Предпазливостта изискваше да взема колата, но си направих оглушки и я оставих да подсмърча зад мен. Бях докопал една чанта на Бети, за да бъде всичко тип-топ до най-малките подробности, и я притисках до тялото си. По този начин и циците ми нямаше да се смъкнат надолу. Вървях, забил поглед в тротоара, и не обръщах внимание на неприличните закачки, които задръстените скапаняци подхвърлят, когато се разминат с някое само момиче — в противен случай работата можеше да се проточи прекалено дълго. Опитвах се да не мисля за нищо, да вляза в кожата на Авраам.

Когато бях вече пред болницата, застанах зад едно дърво и издишах два-три пъти дълбоко, все едно, че вятър виеше в клоните. После се насочих към входа с чантата под ръка, без никакво колебание и с високо вдигната глава — давах го точно като мацка, свикнала да командва цяла империя. Когато прекрачвах прага, не почувствах абсолютно нищо. Върху раменете ми не се спусна заредена с електричество мрежа, не получих отравяне на кръвта, нито парализа на крайниците и не ме лъхнаха метанови изпарения. За малко да хвърля едно око зад гърба си, за да видя дали всичко е наред, но вече бях започнал да изкачвам стълбите.