Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Когато стигнах първия етаж, разминах се с група санитари. Бях изпипал грима, само че те взеха, че се загледаха в гърдите ми. Бяха прекалено едри, знаех си го и сега цялата тази банда пичове ме следеше с поглед. За да ме оставят на мира, нахълтах в първата стая, която се изпречи пред очите ми.

На леглото лежеше някакъв мъж, имаше тръбичка в ръката и още една в носа. Май хич го нямаше. Все пак успя да отвори очи, когато влязох. Докато чаках онези да се чупят, двамата се спогледахме. Разбира се, нямаше какво да си кажем, но все пак се спогледахме. За частица от секундата ми се прииска да го изключа от разните апарати. Мъжът започна да прави „не“, „не“ с глава, без да съм помръднал от мястото си. Отказах се. После открехнах вратата и се уверих, че пътят е чист.

Бети. Стая номер седем. Бети. Влязох тихичко и затворих вратата след себе си. Навън беше мрачно, трудно можеше да се разбере дали беше от облаците, или вече се стъмваше. Някаква малка лампа мъждукаше над леглото, светлината й беше толкова мъртвешки бледа, че човек направо чувстваше как кръвта му се смръзва. Когато още не е съвсем тъмно, нощната лампичка прилича на дете с отрязани ръце. Подпрях вратата с един стол. Разкарах перуката и свалих очилата. Седнах на ръба на леглото. Тя не спеше.

— Искаш ли дъвка? — попитах я аз.

Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня кога за последен път бях чул гласа й. Нито даже кои бяха последните думи, които бяхме разменили. Може би нещо от този род:

— Уф, къде се дяна тая шибана захар!

— Погледна ли в долното чекмедже?

Прибрах си дъвките — точно в момента и на мен не ми се дъвчеше. Затова пък грабнах каната с вода от нощната масичка и изгълтах половината.

— Искаш ли? — попитах.

Не я бяха вързали, ремъците се бяха проточили до земята като забравени на слънцето карамелени бонбони. Държах се така, сякаш тя не беше заминала, сякаш все още беше тук с мен. Имах нужда да говоря.

— Най-трудното ще бъде да те облека — казах. — Особено ако не ми помогнеш малко…

Издърпах ръкавицата си и погалих гърдите й под нощницата. Какво представлява слонската памет в сравнение с моята? Можех да си спомня всеки квадратен милиметър от кожата й. Даже и да ми я бяха дали цялата в насипно състояние, пак щях да я сглобя наново. Опипах корема й, после ръцете и краката и накрая стиснах в шепата си хълмчето с косъмчетата — всичко си беше на мястото. Точно в този миг изпитах страшно силна радост, някакво първично, почти животинско удоволствие. После сложих отново ръкавицата. Разбира се, щастието ми би било хиляди пъти по-силно, ако поне мъничко беше реагирала. Но възможно ли беше такова възвишено щастие? Може би се срещаше в някой рекламен клип? Или най на дъното в чувала на Дядо Коледа? А защо не на последния етаж на Вавилонската кула?…

— Добре, сега трябва да побързаме. Ще си вървим оттук. Хванах я за брадичката и долепих устни до нейните. Тя не отпусна челюсти, но въпреки това ми се стори, че беше върхът. Успях да си открадна малко слюнка от долната й устна. Лекичко хапех устата й. Подпрях тила й с една ръка и я притиснах към мен, зарових нос в косите й. Ако продължава така, самият аз ще откача, помислих си. Ще полетя надолу към бездната. Извадих една хартиена кърпичка, за да изтрия устните й — навсякъде я бях наплескал с червило.

— Остана ни още съвсем мъничко — казах аз.

Една послушна мълчалива кукла. Бяха я натъпкали с хапчета, вече бяха хвърлили върху нея първите лопати пръст. Заслужаваха да им прережа гърлото на всички тези лекари, санитари, аптекари, на цялата тази шайка. Като не забравям всички онези, които я бяха докарали дотук, които принуждават хората да се трепят по цял ден, които притискат главата ви до земята, които ви обиждат, лъжат, които искат да ви използват, на които хич не им пука, че във вас има нещо неповторимо, тези, които направо започват да светят от глупост като лампиони и се задушават от мерзост, които трябва да влачим след себе си като непосилен товар. Но с това грижите ми нямаше да свършат. Много бързо щях да затъна в реки от кръв и в крайна сметка нямаше да спечеля кой знае колко. И да искам, и да не искам, злото бе сторено и въпреки че не бях от хората, които се отчайват така лесно, добре разбирах, че светът може да изглежда като една отвратителна мръсотия. Зависи с какви очи го гледаш. И нека ме обесят, ако не го казвам с болка на сърцето, но няма нищо по-черно и по-вонящо от света, такъв, какъвто го видях от тази стая, от крайчеца на леглото, където бях седнал на една кълка — това беше най-дългата минута в живота ми. Точно в този момент бурята се разрази навън. Дойдох на себе си.