Филип Джиан - 37° 2 сутринта

И наистина на следващия ден бях направо друг човек. Като начало се протегнах в леглото и докато ставах, веднага разбрах, че си бях възвърнал формата. Огледах апартамента с типичната за хора в добро настроение усмивка. Седнах в кухнята, за да си изпия кафето, нещо, което не бях правил от сума време — обикновено го изгълтвах прав в някой ъгъл или облегнат на ръба на умивалника. Отворих прозорците. Чувствах се толкова добре, че отидох на бегом да си купя сандвичи. На всичкото отгоре денят беше прекрасен.

За да се продухам, отидох да хапна нещо в града. Влязох в едно претъпкано заведение на самообслужване. Сервитьорките вече имаха големи кръгове от пот под мишниците. Ние с Бети бяхме бачкали навремето като тях, много добре знаех какво значи да сервираш. Настаних се пред една малка маса с моето пиле с пюре и с моя ябълков пай. Докато се хранех, наблюдавах хората. Животът прилича на кипящ поток. Без да искам да сложа пръст в раната, точно такъв е споменът, който бях запазил от Бети: един кипящ поток, бих добавил — блестящ. Ако трябваше да избирам, бих предпочел, естествено, да е още жива, от само себе си се разбира, но трябва да призная, че в действителност това не беше дотам вярно. Все пак не биваше да бъда прекалено придирчив. Изправих се, като си мислех, че трябва да оставяме местата за сядане на тези, които истински страдат.

Направих малка обиколка и на връщане попаднах на една готина мацка, която гледаше през витрината на магазина. Тя се заслоняваше от отраженията с двете си ръце и малки руси косъмчета блестяха под мишниците й. Вкарах ключовете в бравата. Тя подскочи.

— О, мислех, че е затворено — каза.

— Не, защо трябва да е затворено? Просто не поглеждам часовника.

Тя ме изгледа и се засмя. Почувствах се като пълен глупак, защото бях забравил какво значи някое момиче да се усмихва пред очите ти.

— Ами това сигурно ви създава проблеми — пошегува се тя.

— Така е, но всичко ще се оправи, вече взех някои нови решения. Искахте да погледнете нещо ли?

— Ами в момента нямам много време… Но пак ще намина.

— Както искате. Аз съм тук през цялата седмица.

Разбира се, никога повече не видях това момиче, но просто искам да кажа, че този ден всичко ми се стори хубаво. Това беше денят, когато отново включих телефона. Денят, когато зарових нос в тениските й, усмихвайки се. Денят, когато можех да погледна пакетче хартиени тоалетни кърпички, без да започна да треперя. Точно тогава разбрах, че урокът не бе завършил и че стълбите нямаха край. Какво друго очакваше, запитах се аз, докато режех една диня на резенчета, преди да се пъхна в леглото. Стори ми се, че чух тих смях зад гърба си. Звукът идваше от семките на динята.

Книгата ми излезе около месец след смъртта на Бети. Трябва поне да се признае, че моят съдружник беше доста оправен. Но по онова време беше все още дребен издател и сигурно бях случил момент, в който той просто нямаше какво да прави. Както и да е, една сутрин книгата вече беше на коленете ми, въртях я и я обръщах непрекъснато в ръцете си, разтворих я, за да помириша хартията, и се плеснах с нея по бедрото.

— О, бейби, виж какво стана с нас най-накрая — прошепнах.

Боб реши да отпразнуваме събитието и по този случай си позволихме малък маратон из заведенията с Ани, докато в това време бабата гледаше децата. На развиделяване ме изпратиха. Човек не можеше да разбере плачеш ли, или се смееш, казаха ми след това. Мислите ли, че и аз самият зная, бях им отговорил тогава. Невинаги е лесно в живота да разбере човек дали присъства на погребение или на раждане. А с писателите е като с останалите хора, не бива да си мислим, че имат ненормално голям мозък. Въпреки че вече съм един от тях, продължавам да се пека на същия огън като всеки друг и дори още по-често ми се случва абсолютно нищо да не разбирам. Трябва да съществува някакъв втори свети Христофор за писателите с малко омекнал мозък.

Както и да е, но това не попречи на някакъв тип от едно провинциално вестниче да напише, че съм бил гениален. Получих рецензията от моя издател. Другите не ви пращам, добавяше той. Отрицателни са. И така, на едно място ми ръкопляскаха, докато навсякъде другаде ме освиркваха, а през това време лятото спокойно си напредваше и аз си бях възвърнал доброто темпо, справях се сносно. Магазинът беше отворен. Бях монтирал звънец на първия етаж и така разбирах кога вратата долу се отваря. Не ме безпокояха прекалено често. В крайна сметка се отказах да се местя, въпреки че си го бях мислил много пъти. Може би по-късно, може би през зимата, ако свърша книгата дотогава. За момента предпочитах да си стоя на мястото. През деня в къщата имаше чудна светлина — големи светли петна и потопени в сянка кътчета, просто като по поръчка. Немалко хора биха се разтопили от кеф в подобна обстановка. А за един писател е все едно да ти падне от небето някой ролс-ройс.