Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Толкова се бях отнесъл, че не ги чух. Бях се отпуснал напълно и цялата къща миришеше на мексикански подправки. Ударът, който ми нанесоха по ръката, ме парализира. Направо се свлякох от стола от болка. Исках да се задържа за масата, но успях само да разсипя половината ядене от чинията и накрая все пак се намерих на плочките. Помислих си, че някаква мина бе избухнала и ме бе помела. Изругах. Един ритник в корема ми изкара въздуха. Претърколих се по гръб, от устата ми течаха лиги и въпреки мъглата успях да ги видя. Бяха двама — дебелият и дребосъкът. Не ги познах веднага, защото не бяха в униформа, а и цялата тази история напълно ми беше излязла от ума.

— Ако пак започнеш да ругаеш, веднага ще те нарежа на парченца! — каза дебелият.

Опитвах се да си поема въздух, все едно, че ме бяха залели с бензин. Онзи свали предните си зъби и ги задържа в ръка.

— Шигурен шъм, ше така веше ме пожна — изфъфли той.

Лекичко се свих, както си лежах на плочките. Това не можех да го преживея, о, не, какъв ужас! Дебелакът беше Анри, на когото му бях прострелял единия пръст на крака, а другият — моят ухажор, дето го бях омагьосал и искаше да се чупи с мен. За миг си представих отново как тичам през полето с натъпкана с мангизи чанта под мишница, само че сега се здрачаваше и всичко наоколо приличаше на голямо замръзнало езеро. Анри изстена, докато си наместваше зъбите, после се хвърли върху мен със зачервено от ярост лице и ме ритна по сурата. Ако това бе станало преди двайсет години, когато мъжете носеха доста солидни обувки, сигурно щях да се събудя в болницата. Днес всички се мотаеха по маратонки с разширени надолу панталони. Неговите бяха бели със зелен кант и с изкуствена подметка — бях видял същите в супермаркета, специално ги рекламираха, защото струваха колкото кило захар. С тях успя само да цепне ъгълчето на устната ми. Изглеждаше силно възбуден.

— По дяволите, не трябва да се изнервям — каза той, като направи гримаса. — Най-вече не трябва да бързам!

Грабна бутилка вино от масата и се обърна към младока, който ме гледаше втренчено.

— Я ела тук, ще пийнем нещо. Не стой така като някой глупак. Нали ти казах, че не е жена.

Докато си сипваха, малко се поизправих, фактически вече си бях възстановил дишането, но все още не можех да си движа ръката и кръв се стичаше по чистата ми тениска. Анри изпразни чашата си, като ми се усмихваше с крайчеца на окото.

— Доволен съм, че ти идват силите — каза ми той. — Така ще можем да побеседваме малко.

В този момент забелязах онова нещо, пъхнато под колана му, и изведнъж всичко останало изчезна от погледа ми. Особено пък със заглушителя ставаше доста внушително оръжие. Сигурен бях, че точно с него ме беше ударил по ръката. Когато ми изкара въздуха, можах само да изхълцам. Имах чувството, че гълтам някаква лепкава жаба. И ми се бе приискало да стана невидим. Младичкия все едно, че го беше поразила мълния — едва успяваше да си намокри устните в чашата. Анри си сипа още едно. Кожата му лъщеше така, сякаш беше излапал един след друг три сандвича с наденички и люти чушлета и бе обърнал половин дузина бирички в някоя душна и наситена с електричество нощ. По едно време застана пред мен.

— Е, какво, май не си много учуден, че ме виждаш, а? — попита той. — Не е ли това приятна изненада?

Предпочетох да гледам в земята, но той ме сграбчи за косите.

— Ако си спомняш, бях ти казал, че си подписваш сам смъртната присъда. Помисли си, че се шегувам, а? Аз никога не се шегувам.

Изстреля ми главата към стената. Още малко и щях да изгубя съзнание.

— Разбира се — добави той, — ще си помислиш, че ми е трябвало доста време да те открия, но не ми беше само ти на главата, с теб се занимавах само през почивните дни.

Отиде да си напълни отново чашата. Пътьом потопи единия си пръст в яденето.

— Хм!… Разкошно — каза.

Онзи все така стоеше като истукан. Нищо друго не можеше да прави, освен да ме гледа. Анри го разтърси малко.

— Абе, какво висиш така? Какво чакаш още, та не започваш да претърсваш къщата?…

Онзи май нещо не беше съвсем добре. Сложи изпитата само до половина чаша на масата и се обърна към Анри:

— О, дявол да го вземе… сигурен ли си, че наистина е той?

Анри леко присви очи.

— Виж какво, прави каквото ти казвам. Не ми лази по нервите!… Ясно ли е, малкият?

Малкият кимна с глава и излезе от кухнята с въздишка. Не беше единственият, на когото му се въздишаше. Анри дотътри един стол до мен и седна на него. Сигурно имаше манията да хваща хората за косите. Хич не си поплюваше с мен, имах чувството, че иска да ги изтръгне. Не бих се изненадал, ако половината останеха в ръцете му. Наведе се към мен. В къщата вече не миришеше на мексиканската манджа, а по-скоро на отровно биле.