Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— И така значи, нека ти разкажа историята докрай — продължи онзи. — Попаднах на една лелка, която бе платила с чек дъска за гладене, и ето какво ми каза тя: „Ами да, господине, наистина видях някаква русолява жена, която чакаше в лимоненожълта кола. Спомням си, че беше лимоненожълт мерцедес с тукашен номер, а освен това жената носеше черни очила!“ Искаш ли да ти кажа, това стана един неделен следобед, още не беше късно, та затова седнах на една тераса и започнах много усилено да мисля за теб, бях ти почти благодарен. Виж, признавам, че доста ми помогна по този начин. Колата ти не е от тия, дето можеш с лопата да ги ринеш в този край, една-единствена е тук!

Почувствах нещо като комичен напън, който бих отнесъл към категорията Ритник по Великата Китайска Стена. Поисках да се направя на божа кравичка и взех да клатя глава.

— Нищичко не разбирам от цялата тази история — изломотих аз. — Тая кола вече двайсет пъти са я свивали…

При тези думи Анри се изхили подигравателно. Сграбчи ме за тениската и ме дръпна пред масата. Почувствах как върхът на заглушителя опря в гърлото ми. Правеше си с мен каквото си искаше. Може би ако се бях опитал да се защитя, това щеше да промени нещата, откъде да знам. Беше по-стар от мен и вече беше малко поркан. Може би ако ме бяха хванали бесовете, щях да успея да преобърна нещата, не беше изключено. Но чувствах, че някак не се получаваше. Не успявах да задействам мотора. Не можех да се ядосам, ама хич… Никога не се бях чувствал така уморен. С какъв кеф бих седнал отстрани край пътя. Колкото до светлината, щях да се задоволя с едно малко залезче. И освен това две-три тревички — и баста.

Анри точно щеше да ми каже нещо, но в този момент пристигна другият. Така силно ме тръшна отново на стола, че полетях назад и се проснах на плочките. Наистина бях като сакат с тази безжизнена ръка. Стоварих се, все едно, че вече бяхме стигнали до петнайсетия рунд. Реших да не се изправям. Никъде не пишеше, че трябва да стана и да се запътя с олекнало сърце към страданието. И така, не помръднах, даже не си дръпнах крака, който си остана да стърчи нагоре. Токът на обувката ми се бе заклещил в прекатурения стол.

Питах се дали крушката, която висеше от тавана, не беше 200 вата. Исках да разбера дали заради нея мигах непрекъснато или заради чантичката, която младокът държеше в ръка. Беше възблед. Вдигна я бавно и макар че не тежеше кой знае колко, мина време, преди да се реши да я постави в единия край на масата. Анри и аз се питахме какво ли е замислил.

— Намерих това — прошепна той.

За миг ми стана мъчно за него. Човек би казал, че вече не вярва на нищо. Изглеждаше съвсем нещастен. Анри не се опита да го утеши. Грабна чантичката и я отвори широко.

— Ах… по дяволите! — изръмжа той.

Бръкна вътре. Чух шумолене на банкноти. Но когато измъкна ръката си, държеше изкуствените ми цици и перуката. Повъртя ги на светлината като диамантена река.

— Ох, дявол да го вземе, дявол да го вземе! — изсъска той.

Не съм в състояние да кажа защо бях задържал тези неща и защо ги бях пъхнал отново в чантата. Надявам се, че не съм единственият, който върши действия, за които после не може да намери никакво обяснение. А и понякога нещата сами се нареждат по определен начин и ви използват, за да постигнат целта си, замайват ви главата, дърпат ви за ръката и Бог знае какво още. Ако можех да пропадна под плочките в кухнята, щях да го направя без колебание.

— Това е Жозефин — въздъхна нещастникът.

— Така е, майка му мръсна! — изръмжа Анри.

Изведнъж кухнята си промени цвета. Стана съвсем бяла.

Ушите ми започнаха неистово да пищят, но преди да успея да си дръпна крака, Анри се прицели в големия ми пръст и стреля. Болката ме преряза чак до рамото и видях как кръвта бликна от еспадрилите ми като отровна струя. Странно, но точно в този момент можах отново да раздвижа ръката си. Хванах крака си с двете ръце; като забих чело в плочките. Анри се хвърли върху мен и ме обърна. Дишаше учестено, капки пот се отцеждаха от веждите му и се размазваха по лицето ми. Очите му бяха като две бебета лешоядчета със зинали уста. Беше сграбчил тениската ми.

— Ела тук, хубавице, ела, сладуранката ми! Още не сме свършили с теб!

Изправи ме и ме запрати към един стол. Усмихваше се, като в същото време кривеше лицето си в отвратителни гримаси, явно всичко това адски му харесваше. Облиза набързо устните си с език, преди да се обърне към момчето:

— Добре, сега ще го изведем малко на разходка. Намери нещо да го вържем…