Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Онзи пъхна ръце в задните си джобове, изглеждаше като пребито куче.

— Слушай, Анри, това е достатъчно, наистина… Остава само да извикаме ченгетата, и край…

Анри издаде неприличен шум с устата си. А аз гледах как от крака ми изригва истински Везувий.

— Нещастен сополанко — каза той, — та ти наистина си бил голям глупак, май не ме познаваш…

— Но, Анри…

— Да те вземат мътните, сам поиска да дойдеш с мен, затова сега ще правиш каквото ти кажа. Няма да го оставя на ченгетата, за да го пуснат след три месеца, така да знаеш! Майка му мръсна, не и след това, което ми направи!

— Да де, но, Анри, нямаме право да вършим такива работи…

Анри изпадна в безумен бяс, помислих си, че ще се хвърли отгоре му. Скараха се, но не разбрах добре какви реплики си разменяха, защото точно тогава забелязах как малка струйка лава се стича по западния склон на патъка ми. Не бих могъл да доближа ръката си на по-малко от един метър, така силно пареше. Когато вдигнах глава, видях, че Анри ми закача фалшивите гърди. Не знам какво беше намислил. Малко се нервира заради закопчалката, която заяждаше. Другият стоеше пред мен. Погледнахме се в очите. Изпратих му мълчаливо послание. Направи нещо за мен, казах му, аз съм прокълнат писател. Анри ми нахлузи перуката на главата.

— Е, сега познаваш ли го, а? — извика. — Да си виждал случайно тази малка мръсница? За нея ли трепериш толкова, за нея ли?

Онзи прехапа устни. Аз продължавах да си седя така, без да помръдвам, и нищо не беше в състояние да ме накара да избухна. Питах се дали някой ден щях пак да изпитам нещо подобно. За момента се гмурках във вълните, потапях се в океана. Анри приличаше на горещ кладенец. От ярост лицето му бе станало червено с жълти оттенъци. Той сграбчи единствената ми надежда с една ръка и напъха главата му между гърдите ми. После започна да разтърсва силно и двама ни.

— Да те вземат мътните! — крещеше. — ТОВА ли ти се е приискало, а? Това ли ти се върти в главата, тъпанар такъв?

Младокът се опитваше да се освободи. Косите му миришеха на евтин парфюм. Чуваше се как пищи и хленчи приглушено. Страхувах се да не настъпи ранения ми крак. После Анри го дръпна назад и го запрати към масата. За една бройка да цопне в мексиканската манджа. Момчето почти се беше разплакало, имаше червени петна по лицето. Анри сложи ръце на кръста, лицето му се разкриви в отвратителна усмивка, а миризмата му изпълваше стаята.

— Е, казвай, лайно такова! Ще отидеш ли сега да донесеш въжето?

Анри вдигна ръка пред очите си. Но куршумът премина като на шега през ръката и му проби черепа, а после през отворения прозорец продължи да свисти над покривите на къщите, докато изчезна в нощта и се приземи в гробището на куршумите. Анри се свлече на земята. Другият сложи оръжието на масата и се тръшна на един стол. Над нас се спусна бледосиньо мълчание — за пръв и последен път виждах подобно нещо.

Беше опрял лакът на масата и гледаше в пода. Свалих перуката и я захвърлих в ъгъла. После откопчах сутиена. Гърдите паднаха на коленете ми. Бях съвсем изтощен. Трябваше да спра, за да си поема въздух. Кухнята се бе превърнала в блок полупрозрачна смола, въртящ се неспирно около оста си. Не знаех, че до такава степен обичам живота, и все пак точно това си помислих, докато галех лекичко цепнатата си устна с върха на пръстите. Малко ме болеше. Трябва човек наистина да обича живота, за да продължи да крачи посред всичкото това страдание, за да има куража да протегне отслабнала ръка към хапчетата комбинирани витамини.

Имаше една тубичка в хладилника. Винаги се запасявам с тези хапчета. Това доказва, че имам известен опит в живота. Пъхнах три под езика си.

— Искаш ли? — предложих и на него.

Поклати глава, без да ме погледне. Знаех какво мисли. Не настоях. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и се наведох над еспадрилата си. Най-общо имах чувството, че съм забравил на развиделяване крака си над лагерен огън, върху жаравата. Хванах въжената подметка и я дръпнах напред внимателно, сякаш разсъбличах заспало водно конче. Можах да установя, че беше станало малко чудо. Не познавам друга дума за куршум, минал между два пръста на крака ви — това за мен е среща с Небето. Отстрани висеше само малко разкъсана кожа. Станах, прекрачих тялото на Анри, без да почувствам абсолютно нищо, и отидох да изпия голяма чаша вода.

— Ще ти помогна да го свалим — казах. — Ще го изхвърлиш колкото се може по-далеч…

Той не помръдна. Приближих се и му помогнах да стане. Не беше куражлия. Вкопчи се за масата, без да обели дума.