Ченгетата не проявиха никакъв интерес към тази история, нито един не се вести поне за цвят. Явно нищо не можеха да изцицат от някаква си побъркана, която си изтръгва окото и малко по-късно се самоубива, като изгълтва цяло пакетче хартиени кърпички. Разбира се, когато свих мангизите, се вдигна страхотна олелия, писаха и във вестниците и отново блокираха пътищата в целия район. Но това, че я бях убил — голяма работа. Можех да повторя всичко петстотин пъти, без да благоволят да вдигнат краката си от бюрото.
Разбира се, всичко това идеално ме устройваше, просто ми пасваше като ръкавица. А пък и къде се е чуло и видяло такова нещо — истинска любовна история, която завършва в полицейския участък? Истинските любовни истории никога нямат край. Тук нещата не са така прости като при останалите тъпанарски историйки. Може да се очаква, че в подобен случай човек лети малко по-високо с лек като перце мозък… Както и да е, важното е, че никой не дойде да ми лази по нервите. Никой не дойде да ми досажда. Можех спокойно да тегля една майна на всичко.
Успях да избегна най-неприятното, като връчих едно малко състояние на погребалната служба. Всички служители от фирмата имаха ужасен вид, но не можех да се оплача. Уредиха всички формалности с болницата и какви ли не други подробности. Почти нищо не остана за мен и накрая се свърши с това, че я кремираха. Прахът й все още е при мен и просто не зная какво да го правя. Но както и да е, това е вече друга история.
В първия свободен момент написах дълго писмо на Еди и Лиза. Обясних им какво се бе случило, без да им казвам каква решителна роля бях изиграл в цялата работа. Извиних им се, че не им бях съобщил навреме. Исках да разберат, че не ми беше по силите. Казах им до скоро виждане, целувам ви и двамата. С обич. Послепис: засега не вдигам телефона. Целувки. Когато отидох да пусна писмото, забелязах, че времето се е оправило. Край на влажната и задушаваща жега. Беше топло и сухо. Върнах се със сладолед в ръка. Само един, естествено. Може да изглежда идиотско, но понякога ми се случваше да си пържа два шницела или пък оставях водата в банята да тече за нея, или се усещах как държа в ръцете си две чинии, когато трябваше да седна на масата, или питах нещо на глас, а и на всичкото отгоре заспивах на светло. Адът, това бяха всичките тези малки подробности, тези нещица, които оставаха да висят по клоните като мъглица, като рокля с раздрани дантели. Когато забележех нещо такова, замръзвах на място и чаках да мине време, за да го преглътна. Когато за нещастие се случеше да отворя гардероба и виждах всичките й дрехи, направо се задушавах. Все се опитвах да си спомня дали този път ми е по-малко кофти от предишния. Трудно беше да се прецени.
Въпреки всичко не се оставях да умра от мъка. Една сутрин скочих на кантарчето и видях, че съм отслабнал с три кила. Това беше направо смешно. Човек не може да се изсуши като чироз само защото се е позанемарил, отдавайки се на черни мисли. Още малко и щях да изглеждам добре. Някои хора си тръгват, като взимат почти всичко със себе си. С Бети беше точно обратното, тя ми беше оставила всичко, ВСИЧКО. Затова няма нищо чудно, че понякога имах чувството, че е край мен. Когато днес някое момиче седне да пише книга, то е най-вече за да ви разкаже как е успяло да накара някой мъж да клекне. Цяло щастие е, че съм тук, за да осуетя войната и да крещя навред, че не всички са толкова глупави, че това е само една мода, която ще отмине. Държа да извикам така, че всички да ме чуят: това момиче ми даде всичко и просто не знам какво щях да правя без него. Ни най-малко не се свеня да го кажа. Не, искам още веднъж да го повторя, тя ми даде всичко… Това ме кара да си представям нежно чуруликане на птиче, първото стихче на детски хоровод и дори се червя от срам при тази мисъл. За жалост май вече съм попрехвърлил възрастта.
Няколко дни не се виждах с никого. Бях обяснил нещата на Боб и Ани и ги бях помолил да не ме безпокоят. Боб искаше да дойде с някоя бутилка. Няма да ти отворя, отговорих му. Бях решил бързо да се взема в ръце. Но за целта трябваше да ме оставят на мира. С изключен телефон и запален телевизор. После една сутрин получих коректурите на книгата и това ме поразсея. А и оставих умишлено работата малко да се проточи — това също го бях научил от нея. Може би именно така успях окончателно да се изправя на крака, искам да кажа в духовно отношение. Когато се захванах отново с моите бележници и можах да нанижа две-три горе-долу смислени фрази, когато можах да усетя странната красота, която ги изпълваше с аромат, когато видях, че са като играещи на слънце деца, разбрах, че като писател май нямаше да ме бъде, но колкото до другото, щях да се справя някак. Все едно, че вече го бях направил.
Читать дальше