Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Отначало ми казаха, че всичко вървяло добре и че раната ни най-малко не ги тревожела, а когато се опитвах да разбера защо прекарва повечето време в сън, винаги се намираше някой или някоя, който да сложи ръка на рамото ми и да ми обясни, че те си знаели работата.

Трябва да кажа, че винаги когато прекрачвах прага на тази ужасна болница, преставах да бъда предишният човек. Обхващаше ме глухо безпокойство, което ме прерязваше през краката, и трябваше да напрегна всичките си сили, за да се преборя с това чувство. Понякога една от сестрите ме хващаше за ръка, за да ме преведе по коридорите, а колкото до санитарите, те никога не си мръдваха малкия пръст, сякаш бяха почувствали, че отношенията ни накрая щяха да станат много бурни. Мозъкът ми работеше на бавен ход, струваше ми се, че присъствам на прожекция на диапозитиви, че поемам жадно образи без всякакъв коментар, образи, чийто дълбок смисъл ми се изплъзваше.

Когато се намирах в това състояние, беше ми най-лесно да дръпна един стол до леглото й и да седя така неподвижен и мълчалив, без да забелязвам как часовете се изнизват един след друг, без да пия, нито да пуша и да ям, сякаш ме бяха изоставили навътре в морето и единственото разрешение беше да се отпусна по гръб, защото наоколо не се виждаше нищо. Онази сестра с плоския задник бе капнала мъничко балсам върху раните ми.

— Поне докато спи, ще може да възстанови силите си — беше заявила тя.

И аз си повтарях непрекъснато това. Започвах да се чувствам като пълен идиот. А и така или иначе, когато тя отвореше окото си, не изпитвах никакво желание да скачам от радост, просто нямаше причини за ликуване. По-скоро усещах как някакъв стоманен прът се впива в корема ми и трябваше да внимавам, за да не се свлека от стола. Опитвах се да се гмурна дълбоко в единственото й око, но всеки път изплувах обратно, без да съм могъл да открия и най-малката искрица. Единствено аз говорех и тогава или ръката й падаше като пречупено цвете, или пък ме гледаше, без да ме вижда, а стомахът ми така силно къркореше, че чак ми беше неудобно. И всеки път, когато идвах на свиждане, се надявах, че и тя ще бъде на мястото на срещата, но не виждах никой да идва, просто нямах късмет, наоколо беше само Великата Бяла Пустиня. Нещо като мълчалив призрак, който обикаляше в кръг сред пустинята, ето това бях аз.

„Разбирате ли, ако нещо ни безпокои, това е душевното й здраве!“ Накрая добрият стар доктор бе изплюл камъчето. Според мен по-добре би било да се заеме с моето, това поне щеше да му спести едно чене, както щеше да се окаже по-късно. Беше плешив, с няколко последни кичурчета отстрани, типичен представител на тази категория лекари, които ви потупват по рамото, като ви насочват към изхода, вас и вашето невежество, омекналите ви крака и комичното ви изражение.

Да, всъщност трябваше да минат още няколко дни, преди мехурчетата да избият тапата.

Когато излезех на чист въздух, веднага ми ставаше по-добре. Наистина нямах чувството, че именно Бети бях оставил в тази болница, това беше нещо, което не можех да си втълпя, по-скоро си представях, че е заминала една сутрин, без да ми остави адреса си. Опитвах се да поддържам ред в къщата. За щастие писателите не цапат много, достатъчно ми беше да мина с прахосмукачката около масата, да изхвърля пепелниците и да махна бирените бутилки. Горещината вече бе убила двама или трима души в града, бе съкратила живота на най-крехките.

Вече не отварях магазина. Много скоро бях забелязал, че единствените моменти на отдих бяха, когато сядах зад бележниците със започнатата книга. Прекарвах над тях по-голямата част от времето си, въпреки че в къщата беше трийсет и пет градуса, и то със затворени капаци. Но това бе единственото място, където се чувствах все още жив. Навън бях така замаян, сякаш ме беше хванала сънната болест. И понеже самият аз се намирах между въглените, не осъзнавах, че огънят продължава да тлее под жарта. Достатъчен беше само лек полъх, за да лумне наново с пълна сила. Беше чисто и просто въпрос на време.

Онази сутрин нещата бяха започнали зле. Точно преобръщах кухнята с краката нагоре, за да открия един пакет с кафе, въздишайки сърцераздирателно, когато видях Боб да влиза.

— Абе знаеш ли, че колата ти е паркирана точно пред нас? — попита той.

— Ами да, възможно е — казах.

— Добре, ама хората се питат дали в багажника не е скрит труп…

Спомних си тогава, че когато се разминавах с линейката, в която е била Бети, бях накупил страшно много неща за ядене. Бях ги забравил и при това слънце температурата вътре в багажника сигурно не слизаше под петдесет градуса. Помислих си, че и без това си имах достатъчно грижи, но не, явно трябваше да мина и през това изпитание, човек направо можеше да се отчае. Запитах се дали нямаше да седна и повече да не стана. Вместо това си сипах една голяма чаша вода и излязох след Боб на улицата. Като затварях вратата, чух телефонът да звъни. Оставих го да си звъни колкото иска.