Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Вие съпругът ли сте?

— Не — казах.

— От семейството ли сте?

— Не, представлявам всичко останало.

Тя вдигна вежди. Сигурно се мислеше за стожер на цялото заведение, май не беше от онези, дето биха попълнили формуляра отгоре-отгоре. Погледна ме така, сякаш бях някакво нищожество. Наложих си да наведа глава, надявах се така да спечеля поне няколко секунди.

— Живея с нея — добавих аз. — Мога да ви дам всички необходими сведения…

Тя облиза червилото с розовия си език, имаше много доволен вид.

— Добре, ами да започваме тогава, фамилно име?

Казах й го.

— Собствено име?

— Бети.

— Елизабет.

— Не, Бети.

— Бети не е име.

Изпуках с пръсти колкото се може по-дискретно, като се наведох напред.

— Ами какво е тогава според вас?… Може би нова марка паста за зъби?

Видях как светкавица пламна за миг в очите й, в резултат на което в продължение на цели десет минути ме измъчва на стола, без да мога да направя нищо. Да обърна бюрото върху краката й би бил най-неподходящият начин да стигна до Бети. След малко вече отговарях със затворени очи. Накрая трябваше да й обещая, че ще се върна при нея с всичките необходими документи. Съвсем се бях уплел с различните номерца за това и за онова, да не говорим за разни подробности, за чието съществуване просто не подозирах. А онази се бе възползвала от моята обърканост, за да ми подхвърли лукаво, докато въртеше химикалката между устните си: я ми кажете, май не познавате много добре жената, с която живеете!

Всъщност, Бети, трябваше ли да знам кръвната ти група, името на затънтеното местенце, където си се родила, всичките болести, които си прекарала като дете, и името на майка ти, а защо не и поносимостта ти към антибиотиците? Права ли беше наистина, толкова малко ли те познавах? Зададох си този въпрос просто така, на майтап. След което станах и излязох заднишком, превит на две от поклони, като се извинявах за главоболията, които може би й бях създал. В момента, в който затварях вратата, дори успях да й се усмихна.

— И кой номер е стаята?

— Първия етаж. Стая номер седем.

Върнах се при Боб във фоайето. Благодарих му, задето ме беше придружил, и го отпратих заедно с мерцедеса. Казах му, че ще се справя сам, да не се притеснява за мен. Изчаках да излезе, после се насочих към тоалетните да си наплискам лицето. Подейства ми добре. Започвах да свиквам с мисълта, че си беше изтръгнала едното око. Спомних си, че си има две. Бях като малка ливадка, която си ближе тревичките след буря под морскосиньото небе.

Когато пристигнах пред номер седем, една сестра тъкмо излизаше от стаята. Блондинка с плосък задник и с мила усмивка. Веднага разбра кой съм.

— Всичко е наред. Трябва да я оставим да си почива — каза тя.

— Да, но аз искам да я видя.

Тя ми направи път. Пъхнах ръце в джобовете и влязох, като разглеждах внимателно пода. Спрях се пред леглото. Имаше съвсем слаба светлина и през окото на Бети минаваше широка превръзка. Тя спеше. Гледах я около три секунди, после сведох поглед. Сестрата все още стоеше зад гърба ми. Понеже не знаех какво да направя, взех, че подсмръкнах. После погледнах към тавана.

— Бих искал да остана за минутка сам с нея — помолих.

— Добре, но не повече…

Кимнах, без да се обръщам. Чух как вратата се затвори. Имаше няколко стръка цветя на нощната масичка, приближих се и ги докоснах леко с пръсти. С крайчеца на окото забелязах, че Бети диша, да, нямаше никакво съмнение. Не бях сигурен дали ще помогне с нещо, но извадих ножчето и отрязах дръжките на цветята, за да издържат по-дълго. Седнах на ръба на леглото, опрях лакти на коленете и обхванах главата си с длани. Така мускулите на тила ми малко се поотпуснаха и след известно време се почувствах в достатъчно добра форма, за да докосна ръката й. Каква прелест беше тази ръка, каква прелест, с цялото си сърце се надявах да си е послужила с другата, когато е извършила онова отвратително нещо, още не го бях преглътнал напълно.

Станах да хвърля един поглед през прозореца. Тъмно беше, но изглежда, че всичко навън си вървеше като по вода. Трябва да признаем, че каквото и да правим, на всекиго от нас все някога му идва редът. За всеки има ден и нощ, радост и мъка, разклащате яко коктейла и всяка сутрин изгълтвате по една голяма чаша. И ето ви вече истински мъж. Много ни е приятно да ви приветстваме с „добре дошъл“ между нас, приятелче. Ще видите, че животът притежава несравнима и тъжна красота. Точно избърсвах капка пот, която се стичаше по бузата ми, когато усетих как един пръст ме чукна по рамото.