Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Боб дойде при мен, като разтъркваше рамото си. Трябва да беше той. Толкова трудно дишах, че даже не можех да говоря.

— Дявол да го вземе — каза, — исках да почистя всичко… Но ти ме изпревари.

Разкрачих се леко, за да имам по-добра опора. Бях уловен в мрежа от ледена пот. Той сложи ръката си върху моята, но не усетих нищо, просто го видях, че ме докосва.

— Много неприятна гледка е, но няма страшно — добави той. — Добре, че се отбих да донеса миксера… — Погледна обувките си. — Тъкмо почиствах кръвта в антрето…

В този миг ръката ми полетя напред и го сграбчих яростно.

— КАКВО СЕ СЛУЧИ? — изревах.

— Изтръгна си едното око — каза той. — Да… с ръка.

Свлякох се до вратата. Сега вече дишах, но въздухът ме изгаряше. Той клекна пред мен.

— Не е толкова опасно — каза. — Щом е само окото, ще се оправи. Хей, чуваш ли ме?…

Той грабна една бутилка от шкафа. Отпи солидна глътка. Аз не пожелах. Предпочетох да се изправя и да отида до прозореца. Останах така неподвижен, докато той вдигаше легена и го изсипваше в банята. Чувах как пуска водата. Улицата беше застинала в някаква абсолютна неподвижност.

Когато излезе от банята, вече се чувствах по-добре. Не бях в състояние да подредя и най-елементарната мисъл, но поне най-сетне можех да дишам. Отидох до кухнята, за да взема една бира, краката не ме държаха.

— Боб, заведи ме в болницата. Няма да мога да карам — казах.

— Излишно е. Няма да можеш да я видиш веднага. Изчакай малко.

Ударих с бутилката по масата. Тя се пръсна.

— БОБ, ЗАКАРАЙ МЕ В ТАЗИ ШИБАНА БОЛНИЦА!

Той въздъхна. Подадох му ключовете на мерцедеса и слязохме долу. Навън съвсем се бе стъмнило.

През целия път до болницата не обелих нито дума. Боб ми говореше нещо, но не го разбирах, седях със скръстени ръце, леко наведен напред. Жива е, повтарях си аз, няма нищо, важното е, че е жива. Почувствах как челюстите ми бавно се отпускат и най-сетне можах да преглътна. Мисля, че успях да се събудя, все едно, че колата се бе преобърнала три пъти.

Когато минавахме през вратите на болницата, разбрах защо ми бе станало лошо, когато бяхме дошли да видим Арчи, защо се бях почувствал така потиснат и какво означаваше всичко това. За малко щях да припадна за втори път, щях да си тръгна, като усетих как същият отвратителен полъх близна лицето ми, бях просто на ръба, щях да наведа глава и да оставя и последните ми сили да ме напуснат. Овладях се в последния момент, но лично аз нямам никаква заслуга за това, всъщност тя ми помогна, можеше да ме накара да премина и през стени, ако се наложи, достатъчно ми беше да си повтарям името й като будистко заклинание. Искам да кажа между другото, че човек може да благодари на небето, ако е изпитал подобно чувство, имах всички основания да се гордея. И така, само потреперих и се озовах във фоайето, отново попадах на прокълнатата планета. Боб сложи ръка на рамото ми.

— Иди да седнеш — каза. — Ще отида да проуча нещата. Хайде, върви да седнеш…

Наблизо имаше празна скамейка. Подчиних се. Ако ми беше казал да легна на пода, щях да го направя. Ту желанието да действам пламваше в мен като сноп сухи треви, ту парализата бавно пълзеше във вените ми като шепа синкави ледчета. Преминавах рязко от едното състояние в другото. Когато седнах, бях в студения период. Мозъкът ми се бе превърнал в нещо пихтиесто и безжизнено. Опрях глава на стената и зачаках. Сигурно кухните бяха наблизо, миришеше на супа от праз.

— Всичко е наред — заяви той. — В момента спи.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Всичко съм уредил. Но преди това ще трябва да попълниш две-три бумаги.

Почувствах как тялото ми постепенно се затопля. Станах, отстранявайки Боб от пътя си, умът ми отново заработи.

— Хубаво, ще почакат малко! — казах. — В коя стая е?

Можех да видя как някаква жена гледа към мен от остъклената си стаичка, в ръцете си държеше връзка листа. Изглеждаше напълно способна да изхвръкне от канцеларията и да се втурне подир кой да е по етажите.

— Слушай — въздъхна Боб, — трябва задължително да минеш оттам. Няма смисъл да усложняваме нещата, а и освен това тя трябва да спи сега, спокойно можеш да почакаш пет минути и да уредиш онези документи. Всичко е наред, нали ти казах, няма причини за безпокойство…

Прав беше, по този огън в мен не искаше да утихне. Жената ми правеше знак да се приближа. Изведнъж ме обзе чувството, че болницата е тъпкана със задръстени яки санитари, точно в този момент един такъв мина покрай мен, рижав, с космати ръце и квадратни челюсти. Нищо, че се бях превърнал в жива факла, трябваше да се съобразявам с установения ред. Отидох да видя какво иска. Бях капитулирал пред Адската Машина, не исках да се оставя да ме смели. Имаше нужда от някои сведения. Седнах пред нея, но докато разговаряхме, през цялото време се питах дали не е някой травестит.