Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Въобще не погледнах дали не се подават нечии пръсти, когато затръшнах желязната врата зад себе си. Намирахме се над една малка уличка, върху метална платформа със стълба, която свършваше на два метра от земята. Пуснах Бети и отново се вкопчих във вратата. Сблъсках се със същия проблем както преди малко, само че този път не беше необходимо да купувам каквото и да било, за да се измъкна от положението, извадих късмет. На един ъгъл от стената стоеше подпрян стар отпоен железен прът от перила, забелязах го в момента, когато първите удари се стовариха по вътрешната страна на вратата. Бих казал, че човекът, отрязал страхотното желязо с най-подходящата дължина, е най-малкото ангел, тъй че можах чудесно да го използвам като лост и окончателно да блокирам дръжката след няколко хубави ритника. Сега вече можеха да квичат колкото си искат. Изтрих си потта от челото, като в същото време съзнанието ми започваше да възприема ослепителната светлина, която трептеше около нас с леко свистене. Бети се разкърши, усмихвайки се. Още малко и щях да откача. Спуснах се цял етаж надолу, като вдигах адски шум, после се качих отново на пръсти. Можах да се уверя, че зад вратата започваше да се усеща леко колебание. Бети всеки момент щеше да се разхили. Направих й знак да си затваря устата.

— Няма да слизаме, ще се качим на покрива! — прошепнах аз.

Покривът беше всъщност голяма тераса, нещо като изпълнен със слънце басейн. Прекрачихме парапета, в това време вратата изкънтя още веднъж, после на етажа стана отново тихо. Веднага се насочих към една оскъдна сянка. Когато седнах, само краката ми оставаха на слънце. Протегнах ръка към Бети, за да я накарам да дойде при мен. Изглеждаше учудена, че се е озовала тук.

Планът ми съвсем не беше гениален, в него имаше даже страхотен риск. Това ме изнервяше. Достатъчно беше една от тайфата да е поне малко хитра и тогава щяха да ни хванат натясно и да ни изхвърлят зад борда. Но наистина нямах избор, би трябвало да имам до себе си някое момиче, което истински да държи на кожата си, за да се опитаме да спринтираме до колата. Случаят не беше такъв. Моята все едно, че си беше наляла олово в обувките. Изчаках още минутка, после се изправих и хвърлих едно око към централната улица, като адски внимавах да не ме забележат. Цялата банда препускаше по тротоара и тези, които бяха начело, вече завиваха зад ъгъла. Небето беше яркосиньо, морето — спокойно и зелено. На хоризонта не се мяркаше нито една биричка, нищо, което би могло да ме заинтересува. Прекосих терасата, за да видя какво става откъм страната на стълбата. Пътьом хванах Бети за брадичката и я целунах, за да обобщя положението.

— Искам да се връщаме вече — прошепна тя.

— Да — казах. — Отиваме си след пет минути.

Застанах на пост, за да ги издебна, когато пристигнат. Според мен имаше нещо нездраво в тяхното настървение, сякаш искаха по този начин да разрешат някакъв расов проблем. В никакъв случай не трябваше да ни забележат. Залепих се като палачинка до стената и трябваше да направя усилие над себе си, за да не запаля цигара. Чух ги как се уговарят нещо долу. После долетя шум от трополене на крака и използвах момента, за да се престраша и да погледна — тичаха надолу по улицата с притиснати до тялото лакти, нищо чудно на тези тъпанарки да им беше излязла пяна на устата.

Върнах се да седна до Бети, като си казвах, че имаме немалки шансове да се отървем в края на краищата. Стиснах ръката й, за да си поиграя малко с нея. Усещах я, че е напушена. А слънцето постепенно се успокояваше след истеричната криза, вече не налиташе на сенките и ги оставяше спокойно да се местят, светлината преминаваше от ярките към умерените тонове, а терасата се бе превърнала в правоъгълен остров, застлан с пресована хартия, беше почти хубаво и без майтап трябва да призная, че бях срещал и по-лоши места, не биваше да преувеличаваме.

— Забеляза ли, вижда се морето… — казах аз.

— Хм, да…

— ПОГЛЕДНИ ТАМ, ВИЖДА СЕ НЯКАКЪВ МЪЖ, КОЙТО КАРА ВОДНИ СКИ НА ЕДИН КРАК!

Тя не вдигна поглед. Пъхнах в устата й запалена цигара. Сгънах единия си крак, като не откъсвах очи от малката точица на хоризонта, нямаше нищо особено в нея, но все пак много ми харесваше.

— Недоумявам защо го направи — казах. — Не искам да зная и не ми се говори за това. Предлагам да го забравим.

Тя поклати глава, без да ме поглежда, и трябваше да се задоволя с приблизително такъв отговор. Така или иначе, щеше да е достатъчно, ако ми бе дала знак с едно потрепване на миглите или ако лекичко бе стиснала ръката ми. Никога не разбирах напълно какво ми разправят хората, но затова пък бях в състояние с часове да бродя из нейните мълчания, без нито за миг да се изгубя, все едно, че се спусках по някоя улица, поздравявайки близки и усмихнати лица сред един съвършено познат ден. Нямаше на света човек, когото да познавам по-добре от Бети, може би около осемдесет процента, е, човек никога не може да е съвсем сигурен, но горе-долу така беше. Дотам бях стигнал, че когато я чувах да ми говори, не бях сигурен дали движи устните си. Трябва да признаем, че на моменти животът прави всичко, за да ни очарова, и винаги знае как точно да го направи. А и такива типове като мен съвсем не са от най-взискателните.