Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Я гледай! — учуди се той. — Но това са ботуши „Тони Лама“!

— Ами да — казах. — Оставих джапанките в колата.

— Не е ли малко топличко с тях в този сезон?

— Не, все едно, че съм с балетни пантофки.

Беше младок на около двайсет години с доста интелигентен поглед, приличаше на човешко същество.

— Ще разбереш един ден, че невинаги е много лесно да не бъдеш глупак като другите — казах аз. — Човек не може да бъде съвършен. Прекалено уморително е.

— Разбирам…

— Добре. Гледай все пак да не сложиш прекалено много вакса, карай по-кротко…

Цялата процедура продължи две-три минути и през това време се опитах да погледна трезво на нещата и да разсъдя спокойно. Но достатъчно беше да помисля за нея, за да почувствам как някакъв побеснял дракон бълва пламъци в мозъка ми и унищожава резултата от всичките ми усилия. Единственото нещо, което можех да направя, бе да се изправя на крака. Според мен останалото щеше само да се подреди. И така, върнах се на плажа, като обърсвах стените по пътя си, след като бях дал една банкнота на момчето. Беше излязъл топъл ветрец. Като стигнах булеварда, който се вие покрай морето, вече бях убеден, че смуча вата. Забелязах в далечината колата и първата ми мисъл беше да тръгна да кръстосвам града зад волана й. После си казах: добре, ти си някъде тук, разхождаш се с едно хлапе, което е седяло два часа на слънце само защото майка му е глупачка, а Томи вече е изплезил език, да те видя тогава какво ще правиш? И понеже не си от онези момичета, които само търсят тъмно кътче, за да нарежат някое хлапе на късчета, да те видя тогава какво ще правиш, а?…

Малко по-надолу имаше един сладоледаджия — беше се настанил на сянка под едно дърво. Пресякох улицата, като се оглеждах наоколо. Когато видя, че се приближавам, мъжът вдигна капака на съда със сладоледа.

— Един обикновен? Двоен? Или троен? — попита той.

— Не, благодаря. Да сте виждали случайно едно хубаво тъмнокосо момиче с три-четири годишно момченце? Не са ли си купили сладолед от вас?

— Да, купиха. Но момичето не беше чак толкова хубаво…

Често съм срещал напълно безчувствени към красотата типове и така и не можах да разбера какво точно не им е наред. Но винаги съм ги съжалявал.

— Бедничкият ми — казах. — А не забелязахте ли накъде продължиха?…

— Забелязах.

Изчаках няколко секунди, после се наложи да извадя пачката банкноти от джоба, за да си вея с нея като с ветрило. Местните обичаи вече не ми се струваха забавни, прииска ми се да му напъхам цялата пачка в устата. Малко облаче пара излизаше от съда със сладоледа. Подадох му две банкноти, като гледах настрани. Почувствах как мангизите се плъзнаха в дланите ми.

— Ами после влязоха в онзи магазин за играчки, ето там. Момченцето беше със сини очи, трябва да беше високо около метър. Взе си двоен с ягоди, носеше малък медальон на врата. Беше някъде около три часа. Колкото до момичето…

— Достатъчно — прекъснах го аз. — Ако говориш повече, отколкото е нужно, ще си на загуба.

Магазинът беше на три нива. Към мен се насочи дребна бледа продавачка с характерната за хората с минимални заплати искра в погледа. Не ми беше особено трудно да се отърва от нея. Нямаше много хора. Претърсих партера, после се качих на първия етаж. Наоколо беше необичайно тихо. Наострих слух. Не бях забравил бандата, която беше по петите ни, и знаех, че няма да са им нужни десет години, за да обиколят града надлъж и нашир. Но усещането ми беше вече добре познато, от известно време забелязвах, че ние с Бети все по-често изпадахме в подобни положения. Е, казах си аз, всички си имаме своите критични периоди. Човек трябва да има поне малко търпение в живота. Обиколих щандовете, без да я открия. Първо ми беше станало студено, после топло, а сега направо изгарях. Заизкачвах се към последния етаж, все едно, че се катерех по Свещената планина.

Някакъв тип се усмихваше зад тезгяха и придържаше с ръка цял куп опаковани подаръци. Имаше директорска усмивка и носеше двуреден блейзър с малко прекалено ярка кърпичка, но вече не беше първа младост и кожата му висеше под очите. Кърпичката приличаше на фойерверк. Когато ме забеляза, веднага се спусна към мен, като правеше гримаси или може би се усмихваше, така и не можах да разбера, после изигра малка пантомима — имитираше човек, който си сапунисва ръцете.

— Моля ви да ни извините, драги господине, но етажът е затворен…

— Затворен ли?

Огледах набързо етажа. Изглеждаше безлюден. Тук се продаваха цели комплекти играчки, пистолети със стрели, лъкове, роботи, автомобилчета с педали, с една дума, всичко, което човек може да си представи, без кой знае колко да напрегне въображението си. Отдъхнах си, защото чувствах, че Бети е някъде тук.