Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Добре тогава, бих искал да побеседвам с вас…

— Чакайте — казах, — пошегувах се… Разбира се, че вярвам!

Широка усмивка. МНОГО ШИРОКА УСМИВКА.

— Тъкмо публикувахме една малка брошура…

— Колко?

— Всичките събрани пари ги внасяме направо за…

— Разбира се! — прекъснах го аз. — Колко?

— Господине, колкото стойността на пет пакета цигари…

Извадих една банкнота от джоба, подадох му я и затворих вратата. Бум-бум. Отворих отново.

— Забравихте брошурата — каза той.

— Не — отвърнах. — Не ми трябва. Струва ми се, че току-що откупих от вас едно късче от рая, не е ли така?

Докато затварях вратата, един слънчев лъч прониза окото ми. Ако беше улучил устата ми, щях да кажа: „Като затварях вратата, един кисел бонбон се шмугна между устните ми.“ Представих си морето и вълните и тази картина завладя съзнанието ми. Качих се горе на бегом и завивките полетяха из стаята.

— Дявол да го вземе, иска ми се да видя морето — възкликнах. — А ти?

— Малко е далечко, но както решиш.

— След два часа ще се пържиш на плажа.

— Ами приеми тогава, че съм готова — отговори тя.

Гледах я как става съвсем гола от леглото, сякаш излизаше от раковина на райета, но отложих онази работа за по-късно. Слънцето нямаше да ни чака.

Беше един много модерен курорт, много шик, но и там имаше толкова глупаци, колкото навсякъде другаде, и то през цялата година, та затова ресторантите и магазините продължаваха да работят и след края на сезона. За да намери човек кътче от плажа, което да не е прекалено мръсно, трябваше да си плати. И ние си платихме. Нямаше никой наоколо. Къпахме се, после отново и отново, след което огладняхме. За да се изплакнем на душовете, също трябваше да се изръсим. Както и за да си вземем колата от паркинга. И за това, и за онова, и за какво ли още не. Накрая ръката ми се напълни с монети, вече бях така свикнал, че мангизите изпреварваха сянката ми. Това местенце приличаше на гигантска машина за пари и все още не бях открил поне едно нещо, което да е безплатно.

Ядохме на една тераса, под чадър от изкуствена тръстика. На отсрещния тротоар имаше двайсетина млади жени и всяка от тях с по едно дете на три-четири години, русичко, бащата въртеше някакъв бизнес, а все още младата и хубава майчица прекарваше времето си, като скучаеше вкъщи или извън къщи. Сервитьорът ни обясни, че висели там, защото искали малките им съкровища да участват в някакво прослушване. И наистина малките сополанковци сигурно бяха в състояние да ни накарат да се просълзим, ако ги видим в някой рекламен клип за осигурително дружество под девиза ДА ИЗГРАДИМ ТЯХНОТО БЪДЕЩЕ. Подобни реклами ми се струваха доста странни, защото като гледах тези преливащи от здраве и мангизи хлапета, много-много не се безпокоях за бъдещето им.

Вече цял час висяха така на слънцето, когато се заехме с нашите мелби с праскови. Мамчетата малко се бяха поизнервили, а малчуганите препускаха напред-назад. От време на време жените ги викаха, за да пооправят някой немирен кичур коса или да изчистят невидима прашинка. Слънцето се превръщаше в дъжд от амфетамини, в обезумял душ, включен на 220 волта.

— Мама му стара, сигурно адски им се иска да се докопат до тоя нещастен чек — каза Бети.

Погледнах към жените, докато поемах една солидна порция бита сметана, украсена с някакви шарени топчета.

— Не е само чекът. Те се опитват да издигнат паметник на собствената си красота.

— Човек трябва да е откачил, за да държи хлапетата на този пек…

Понякога бижутата на жените изстрелваха към нас мълнии. Чувахме ги как се оплакват и въздишат, въпреки че бяха на отсрещната страна на улицата, а и ние съвсем не напрягахме слух. Наведох очи и се съсредоточих над моята мелба с праскови, защото безумието е общо явление в този свят, не минава ден без цялата пошлост на човечеството да се разголи пред очите ни. Малко е нужно, достатъчна е някаква подробност или да срещнеш погледа на някакъв тип в бакалницата на ъгъла, или пък да се качиш в колата, да разгърнеш вестника или да затвориш очи някой следобед, слушайки шумовете от улицата, или да попаднеш на пакетче с ЕДИНАЙСЕТ дъвки вътре. В действителност една нищо и никаква дреболия е достатъчна, за да ти се ухили светът с кривата си усмивка. Прогоних тези жени от съзнанието си, защото всичко ми беше пределно ясно, нямах нужда от примери. Важното е, че самите ние нямахме никакво намерение да се застояваме тук, ни най-малко. Те можеха колкото си искат да висят на тротоара и да се пържат на слънцето, но ние с Бети щяхме да се върнем на плажа, където имаше само море и хоризонт, на плажа при огромния чадър и при ледчетата, които правят клик-клок, когато се удрят в стените на чашата. И така, теглих черта на отсрещния тротоар, станах и без угризения се насочих към тоалетните. Малко по-късно щях да разбера, че е голяма грешка да се подценява противника. Добре, така да е, но може ли човек да има очи навсякъде?