Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Поседяхме още малко така, без да обелим нито дума, и много странно, но се почувствах постепенно в блестяща форма, започнах лекичко да се усмихвам, защото мислех, ако поискам, само с поглед да извия врата на този свят, но не го направих, оставих го да се стопи като бонбон на слънцето, без да полепне по ръцете ми. Просто се чувствах добре на мястото си и ако трябваше, нямаше да се поколебая да обикна парчето желязо, това най-малко можеше да ме развълнува. Никога преди това не се бях чувствал така добре на някоя тераса, знаех, че силите ми са непокътнати, и ми беше така гот на малкия квадрат насмолен картон, бях като поклонник, прекрачващ през вратите на Ерусалим. Още малко и щях да си направя кефа да измисля някое захаросано стихче, но не беше моментът да се занимавам със сериозни неща, първо трябваше да видим как щяхме да се измъкнем оттук.

— Е добре — казах аз, — в състояние ли си да потичаш?

— Да.

— Да, но да тичаш ИСТИНСКИ, разбираш ли ме добре, искам да кажа да прелетиш като стрела, без да се обръщаш. Не като преди малко…

— Аха, да тичам. Ами да, разбирам от една дума. Не съм идиот.

— Прекрасно. Виждам, че нещата са потръгнали. Е, след малко ще стане ясно дали ще се справиш. Ако чувстваш, че не можеш, ще ме чакаш тук. Ще изтичам за колата и ще мина да те взема…

Тя ми направи кисела муцунка, преди да скочи на крака.

— Такъв план ще изготвиш, когато стана на осемдесет лазарника.

— Само че имай предвид, че тогава няма да имам сили да го изпълня — промърморих аз.

Огледах внимателно улицата, преди да прескоча парапета, но онези не се виждаха наоколо. Бети ме последва и се заспускахме надолу по фасадата, напрягахме мускули, сякаш бяхме на двайсет години, хич не се помайвахме. Увиснахме на последното стъпало, скочихме на тротоара, после се понесохме с адска скорост по улицата.

Бети беше решително най-бързата от всички момичета, които познавах. Да тичаш до нея беше едно от нещата, които просто обожавах, но предпочитах това да става на по-спокойни места и този път нито веднъж не хвърлих око встрани, за да видя как гърдите й танцуват, да се насладя на бузите й, които постепенно ставаха наситено розови, не, нищо такова нямаше, само главозамайващ и лишен от всякакъв чар спринт към колата.

Тръшнахме вратите, запалих мотора и потеглихме. В момента, когато превключвах скоростта, за малко щях да избухна в истеричен смях, усещах как се надига в корема ми. Вместо това видях едно момиче от тайфата, което се спусна стремглаво отстрани, и в същия момент предното ми стъкло се пръсна и стъклен дъжд се посипа по краката ни. Рефлексът ми проработи и успях да изплюя парче стъкло, което бе влязло в устата ми, след което рязко дадох газ и мерцедесът полетя напред. Подкарах на зигзаг по булеварда, като в същото време яко ругаех. Отзад започнаха да свирят клаксони.

— По дяволите! Наведи се! — изръмжах аз.

— Гума ли спукахме?

— Не. Но те сигурно са наели някой елитен стрелец!

Тя се наведе, за да вдигне нещо в краката си.

— Можеш да намалиш — каза. — Погледни, подхвърлила ни е бутилка бира.

— Пълна ли е? — попитах аз.

Карахме така още петдесетина километра с развети от вятъра коси. Очите ни се насълзяваха, но времето беше хубаво и слънцето бавно залязваше. Говорехме си за това-онова. Човекът, изобретил първата кола, сигурно е бил някой самотен гений. Бети бе пъхнала краката си в жабката. Спряхме пред един гараж, на който имаше обява ПОСТАВЯМЕ ВЕДНАГА ПРЕДНИ СТЪКЛА — дори не излязохме от колата, докато момчетата си вършеха работата. Може би малко ги притеснихме, не зная, нямам представа. Хич не ми пука.

Малко след тази история се заех отново да пиша. Не трябваше да се насилвам, то идваше от само себе си. Но го правех съвсем дискретно, защото не исках Бети да разбере. Обикновено пишех през нощта и когато усетех, че тя се размърдва до мен, веднага пъхах нещата под дюшека. Не исках да й създавам измамни радости, още повече, че не пишех както преди петдесет години. Това бе по-скоро недостатък, противно на общоприетото мнение. Лично аз не носех никаква вина, че светът се бе променил, и не пишех по този начин само за да досаждам на хората, по-скоро обратното, бях доста чувствителен и всъщност другите ми досаждаха, а не аз на тях.

С напредването на лятото продажбите намаляваха. Трябва да призная, че съвсем нямах намерение да си скубя косите от отчаяние. Затварях магазина рано и когато обстановката позволяваше, залавях се да обмислям това, което щях да напиша вечерта, или пък излизахме на разходка. Останали ни бяха още доста мангизи, но тъй като мисълта да заминем за някъде не я привличаше особено, както впрочем и всякаква друга мисъл, парите не ни служеха кой знае за какво, освен че можехме да плащаме разни сметки навреме и да не разчитаме само на пианата, за да преживяваме. Ха, ха, ама и аз какви ги говоря! Мангизите никога не си изпълняват обещанията.