Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Ставаше дума да се откъртят гредите от покрива върху шест квадратни метра площ и да се заменят със стъклени плоскости.

— Смяташ ли, че може да стане? — бе попитала тя.

— Ами ще те излъжа, ако ти кажа обратното.

— А… тогава защо да не го направим?

— Слушай, ако ми кажеш, че наистина ти се иска, ще опитам да се справя.

Беше ме притиснала в обятията си. После се качих на тавана, за да видя по-отблизо какво трябваше да се направи. Ясно ми беше, че здравата щях да се озоря. Когато слязох, я прегърнах.

— Мисля, че заслужавам още една порция — прошепнах тогава.

Сега вече почти бях привършил бачкането. Оставаше само да се поставят стъклата и да се уплътнят. Боб трябваше да дойде следобед, за да ми помогне да качим стъклата, но след сутрешния инцидент се страхувах, че може и да е забравил. Но се лъжех.

Адска горещина беше, когато се качихме двамата на покрива. Бети ни подаде няколко бирички. Беше въодушевена от мисълта, че ще прекараме първата си нощ под звездите, и от време на време се усмихваше сама. Ах, Бог ми е свидетел, че бих превърнал цялата къща в буца швейцарско сирене, ако го беше поискала от мен.

Подредихме инструментите под последните лъчи на залязващото слънце. Бети се качи при нас с няколко бири „Карлсберг“ в метални кутии и останахме още малко горе, приказвахме си и мигахме на светлината. Всъщност нещата бяха пределно ясни.

След като Боб си тръгна, направихме място на тавана и изметохме. После качихме горе дюшека плюс някои неща за хапване, цигари и съвсем малко пиене, колкото да не умрем от жажда. Сложихме дюшека точно под остъклената част на тавана и Бети се отпусна по гръб на него, скръстила ръце под главата си. Нощта вече бе настъпила и горе вляво се виждаха две звезди. Цяла седмица бачкане, но пък си заслужаваше. Питах се дали първо да похапнем нещичко, или да се любим, а после да ядем.

— Мислиш ли, че ще видим как преминава луната? — попита тя.

Започнах да разкопчавам панталона си.

— Не зная… възможно е — казах.

Аз имам по-обикновени вкусове. Не ми беше нужно да търся на небето това, което ми беше подръка. Така се бяхме сработили с нейните слипове, че можех спокойно да ги галя, без да ме ухапят. Не се разтревожих; когато хвърлих едно око под полата й и видях, че ми оставаха само три пръста.

— Виждам падащи звезди, честна дума… — заяви тя.

— Знам се какво струвам — казах аз. — Не се опитвай да преувеличаваш.

— ИСТИНСКИ СА, сериозно ти казвам!

Веднага разбрах, че единият от нас трябваше да надделее, аз или небето, но не загубих кураж, реших да се боря като бясно куче. Като начало пъхнах глава между краката й и налапах гащетата. Къде се бяха изпарили всичките ми проблеми, къде беше изчезнала цялата тая помия, която се бе насъбрала напоследък? Къде беше раят, къде беше адът, къде се бе покрила тази адска машина, която ни мелеше? Разтворих цепката й и долепих лице до нея. Ти си на един плаж, старче, на безлюден плаж, излегнал си се на мокрия пясък, и вълните смучат лекичко устните ти, хей, старче, разбирам защо хич не ти се иска да се изправиш…

Когато все пак се изправих, блестях като звезда и едното ми око цялото беше залепнало.

— Малко е неудобно, вече не виждам релефа — казах.

Тя се усмихна. Притисна ме към себе си и се зае да почиства въпросното око с върха на езичето си. Използвах момента, за да й го вкарам. Известно време въобще не чух да се говори за небето, усещах само смътно как звездите пълзят зад гърба ми.

Тази вечер Бети беше в особено разположение на духа и не ми беше необходимо да надминавам себе си, за да докарам шестица в секс тотото. Приятно ми беше да я гледам как се кефи, даже малко намалих темпото, за да продължи по-дълго, а тя плувна в пот много преди мен. Когато почувствах, че наближава, сетих се за теорията за Големия взрив. Останахме цели десет минути така един в друг, след което се нахвърлихме на пилето. Бях качил горе и бутилка вино.

Към края на угощението страните й бяха порозовели, а очите й блестяха. Рядко можех да я видя толкова спокойна и отпусната, бих казал даже почти щастлива, точно така, почти щастлива. Така се отнесох, че забравих да подсладя киселото мляко.

— Защо не си по-често такава? — попитах.

Така ме изгледа, че загубих всякакво желание да повторя въпроса си. Най-малко сто пъти вече бяхме разговаряли на тази тема, защо тогава продължавах да настоявам, защо непрекъснато се връщах към нея? Още ли вярвах в магията на думите? Прекрасно си спомнях последния ни разговор по този въпрос, не беше толкова отдавна и имах чувството, че го бях научил наизуст. Дявол да го вземе, беше ми казала тя, потръпвайки, не разбираш ли, че животът е срещу мен, че е достатъчно да пожелая нещо, за да ми стане ясно, че нямам право на нищо, че дори не съм способна да родя едно дете?!