Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Ами точно затова — отговори Бети — намирам, че прекалено много време се е минало оттогава…

— О, НЕ ГОВОРИ ТАКА! — промърморих аз. — Защо не се наслаждаваш на пейзажа като всички останали?

Скръц, скръц, скръъъц…

Извадих тубичката с хапчета витамин C и й дадох едно. Тя направи гримаса, но там пишеше, че трябва да се пият по осем на ден, бях ги закръглил на дванайсет, което правеше по едно на всеки час, освен това съвсем не бяха лоши миришеха на портокал, затова настоях да го глътне.

— Ох, писна ми вече — измърмори тя, — вече цели два дни имам такъв вкус в устата!

Не отстъпих, вкарах едно от жълтите хапчета между устните й. Бях изчислил, че вечерта, когато си лягаме, ще изгълта последното. Според упътването това беше нормалното лечение с витамин C. Прибавете няколко дни на планина и балансирано хранене и със сигурност щях да я накарам да си възвърне нормалния цвят на лицето, бях дал дума на Лиза в деня на заминаването им, точно когато се целувахме и след като тя ми каза: внимавай да не се разболее, знаеш ли, малко ме тревожи състоянието й.

Крррр, крииии…

Според мен нарочно не смазваха тези машинарии. Но когато човек непрекъснато пуска лифта нагоре, после надолу, после пак нагоре и отново надолу, ден след ден, година след година, накрая престава да мисли за него. Може би момчетата от поддържането се забавляваха, като нарочно отпускаха болтовете, с четвърт оборот веднъж в месеца и с цял ход в случаите, когато животът им изглеждаше прекалено скапан. Нямам нищо против човек да приеме мисълта за смъртта, но все пак не трябва да прекалява с тези неща.

— Би трябвало да ги сменят на всеки две седмици — казах аз. — И един от тях винаги да пътува в кабината.

— За кого говориш? — попита тя.

— За онези, дето държат света в ръцете си.

— О, погледни овцете долу!

— Къде?

— Ама не виждаш ли онези бели точици?

— О, ГОСПОДИ!

Горе ни чакаше някакъв тип с каскет и със сгънат вестник в джоба. Отвори вратата. Въпреки добродушния му вид намирах, че има мутра на убиец. Няколко души чакаха, за да слязат долу, не бяха младоци, жадни за живот, а пенсии на около шейсет. Това придаваше на декора привкус на увехнало цвете. Какво пък, не бяхме тук, за да се забавляваме.

Хвърлих поглед към разписанието. Катафалката трябваше да е отново горе след един час. Чудесно, точно толкова време ни беше нужно, за да глътнем чист въздух, преди да започнем да се отегчаваме до смърт. Завъртях се около оста си, за да се насладя на панорамната гледка, наистина беше много красиво, дума да няма, направо подсвирнах от възторг. Вече не си спомням какво толкова изключително имаше в пейзажа, но едно е сигурно — горе нямаше много народ. Като се изключи униформеният служител с вид на садист, бяхме само ние и двамата старци.

Отидох да сложа раницата на нещо като маса от бетон с розетката на ветровете и дръпнах ципа. Извиках Бети, за да й дам да си изпие доматения сок.

— А твоят? — попита тя.

— Слушай, Бети, направо е смешно…

Тя понечи да остави чашата и затова бях принуден и аз да си сипя. Беше мъчително изпитание за мен, направо се ужасявах от този сок, имах чувството, че пия гъста кръв. Само че Бети се съгласяваше да изпие своя при това условие и макар че от нейна страна беше шантаж, реших да направя този компромис. Това е част от малката всекидневна доза смърт, която всички трябва да понесем.

За щастие резултатите си струваха усилието. Лицето й се беше леко оцветило, а бузите й изглеждаха по-малко изпити. От три дни времето беше чудно и бяхме обиколили пеша цялата околност, дишахме чист въздух и спяхме по дванайсет часа без прекъсване. Вече започвахме да виждаме края на тунела. Сигурен съм, че ако Лиза можеше да я види точно в този момент, красива като деня, с лице към слънцето, докато пиеше доматения си сок, щеше да си помисли, че е станало чудо. Колкото до мен, трябваше да се задоволя с това. Винаги изпитвах възнеприятно усещане, когато я наблюдавах по-внимателно. Струваше ми се, че съм изгубил нещо важно, и в същото време бях сигурен, че никога няма да успея да го намеря отново. Но не знаех какво точно беше то. Питах се дали не бях започнал да изперквам.

— Ела да видиш, о, ела бързо!

Беше се навела над нещо като завинтен за цокъла далекоглед, от тези, дето трябва да пускаш монети със скоростта на картечница. Беше насочен към съседния връх. Отидох да погледна.

— Невероятно! — каза тя. — Виждам орли! Два, кацнали на ръба на гнездото!

— Ами да, това са татко и мама.