Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Да де, но вие направо ме разсмивате, тези работи не стават винаги, следващия път резултатът сигурно ще е по-добър…

— Не, няма да има следващ път — казах. — Тя не иска повече да чуе за подобно нещо, а и аз не съм чак толкова едър, че да премина през спиралата.

Той се обърна към мен, слънцето огряваше разрошените му коси.

— Знаеш ли, Еди — продължих аз, — тя преследва нещо, което не съществува. Прилича на ранено животно, чаткаш ли, и всеки път затъва все по-надълбоко. Мисля, че светът е прекалено малък за нея, Еди, май всичките й проблеми идват оттам…

Той метна влакното по-далеч от всеки друг път, беше свил устни в някаква гримаса.

— И въпреки това сигурно може нещо да се направи… — измърмори.

— О, да, разбира се, тя би трябвало да разбере, че щастие не съществува, че Раят не съществува, че нямаме какво да печелим или да губим и че нещата в основата си остават непроменени. И ако сметнеш, че отчаянието е всичко, което ти остава, отново се лъжеш, защото и отчаянието е илюзия. Единственото, което можеш да направиш, е да си лягаш рано вечер и да ставаш сутрин, ако е възможно, с усмивка на уста, а иначе можеш да си мислиш каквото си искаш, това нищо няма да промени, само ще усложни нещата.

Той вдигна очи към небето и поклати глава.

— Честна дума, аз го питам дали има някакъв начин да й помогнем да преодолее това състояние и единственото нещо, което можа да измисли, е, че най-добре би било тя да си пусне един куршум в черепа!

— Не, ни най-малко, просто искам да кажа, че животът не е стрелбище на панаир с цял куп фалшиви печалби, и ако си толкова глупав, че захванеш да се целиш, много скоро ще забележиш, че колелото не престава да се върти. И тогава ще започнеш да се измъчваш. Да си поставяш цели в живота е все едно да се омотаеш във вериги.

От водата излезе втора риба. Еди въздъхна.

— Когато бях момче, тук имаше повече риба, отколкото вода — измърмори той.

— Когато бях момче, мислех, че пътят ще бъде осветен — казах аз.

Както се бяхме уговорили, към обяд се чупихме. Дори и не се опитах да хвана нещо, всъщност рибарлъкът хич не ме привличаше, ама хич, затова се върнахме в къщата на Боб с три нещастни рибки. Бяха в градината, трите момичета мажеха сандвичи, а Боб ги гледаше и говореше нещо. Реших да прескоча препятствието.

— Имаме малък проблем — казах. — Освен ако не стане чудо, не виждам как ще успеем да нахраним трийсет или четирийсет души с три рибки.

— Какво става с вас, дявол да го вземе?

— Трудно е да се каже. Може би годината е лоша…

Ако в реките вече не бе останала риба, слава Богу, намираха се още крави по поляните или пък някъде другаде, знам ли, с една дума, все още беше възможно да си направим шишчета, рано беше да драматизираме нещата. Ние двамата с Боб се заехме с тази работа.

Толкова дреболии трябваше да оправим, че в крайна сметка не разбрах как следобедът се изниза. Трудно ми беше да проявя интерес към това, което ставаше около мен, трябваше да ми повтарят някои неща най-малкото два или три пъти и любимото ми занимание беше да мажа с масло мръвките — така можех да не мисля за нищо. След разговора с Еди не бях във възторг от предстоящата вечер и за да бъда откровен, трябва да кажа, че колкото по-малко хора виждах, толкова по-добре се чувствах. Когато човек може да избира между това да действа или да понася последствията от чуждите действия, не трябва непременно да се хвърли на първата възможност, иначе животът бързо ще стане уморителен. Времето беше някак си идиотски хубаво, слънцето даже не беше ослепително. Единствено почувствах малко топлина, когато се приближих до Бети и прекарах ръка по късите й коси. През останалото време въздишах вътрешно и хвърлях по някоя хапка на Бонго.

Започваше да се свечерява, когато гостите пристигнаха. Познавах някои от тях по лице, а тези, които виждах за пръв път, приличаха на останалите, независимо към коя категория принадлежаха. Имаше поне шейсет души, Боб подтичваше от една групичка към друга като летяща рибка. Дойде при мен, като потриваше ръце.

— Мама му стара, мисля, че се очертава приятна вечер — каза той.

Преди да се отдалечи, пресуши чашата ми, още не бях се докоснал до нея. Стоях малко настрана с празната чаша в ръка, но не помръдвах от мястото си. Не бях жаден, нямах никакви желания. Бети, изглежда, се забавляваше, както и Лиза, Еди, Боб, Ани и всички останали, искам да кажа, че единствено аз си стоях кротко на местенцето, като се опитвах да си лепна подобаваща за случая усмивка, та чак мускулите на устата ми се схванаха. Е, хубаво, чудесно, може би бях единственият оклюмал тази вечер, но какво толкова виждах зад всички тези лица освен безумие, безпокойство, тревога, освен страдание, страх и някакво примирение, освен скука, освен самота, освен ярост и безсилие, по дяволите, виждах ли нещо, което поне малко да ме ободри? Много забавно, нали? Имаше няколко хубави момичета, но ги намирах за доста безлични, а мъжете ми изглеждаха кръгли глупаци. Може би опростявам прекалено нещата, но не желаех да се впускам в подробности, искаше ми се да се оттегля в сянка, да се потопя в един тъжен и леден свят, свят без надежда, без почва под краката, без светлина, ето това е, искаше ми се да затъна съвсем, нямах никакво самочувствие, на моменти на човек му се иска да види как целият този цирк се проваля в бездната, как небето се сгромолясва над главата му. С една дума, намирах се точно в такова душевно разположение, а все още не бях пил нито капка. Тъй като съвсем не държах да ме забележат, започнах да снова насам-натам, като че ли бях адски зает. След малко Бети ме потупа по рамото. Подскочих.