Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Оставих момичето и се качих горе. Казах си, че с малко късмет щях да открия някое тихо местенце, някое ъгълче от стена, където да мога да приклекна и спокойно да му обърна една чаша. Алкохолът не разрешава проблемите, в това отношение не се различава от всичко останало, но позволява поне човек малко да си отдъхне, за да не изгърмят всичките му бушони наведнъж. Освен това животът е този, който ни подлудява, не алкохолът. Мама миа, толкова тъпкано беше горе, че за малко щях да се омета светкавично, но каква полза? Цяла банда се беше настанила пред телевизора, в момента се караха дали да гледат финалите на тенис турнира или пристигането на първите яхти от Трансатлантическото състезание за мореплаватели самотници. Зърнах една бутилка точно когато щяха да преминат към гласуване. Приближих се с невинно изражение на лицето и я грабнах, като гледах другаде. Получиха се по пет гласа и за двете възможности, някои останаха със зяпнали уста. Сипах си от питието сред настъпилата за кратко относителна тишина. Някакъв мъж стана, кичурче коса падаше над очите му — май му беше единственото — и се приближи към мен, като се усмихваше пресилено. Дръпнах ръката си с чашата зад гърба. Хвана ме за врата, сякаш се познавахме отдавна, а аз се сковах целият, много-много не обичам да ме пипат.

— Е, драги — каза той, — както виждаш, имаме малък проблем и мисля, че всички тук са съгласни с мен, на теб се пада да го разрешиш…

Наведох глава, за да освободя врата си. Той отметна кичура си назад.

— Е, хайде, приятелю, слушаме те… — добави той.

Всички се бяха вторачили в устата ми, сякаш щях да произнеса думите, призвани да спасят човечеството. Не ми даде сърце да ги карам да чакат прекалено дълго.

— Аз дойдох да видя филма с Джеймс Кагни — казах.

След това изчезнах с чашата в ръка, без да дочакам реакциите им. Човек не трябва да упорства, когато чувства, че е отритнат от всички страни наведнъж, трябва да гледа пред себе си и да продължава сам пътя си. Отидох отново в кухнята. Там все още имаше много хора, които разговаряха около една маса. Бети беше между тях. Когато ме видя, тя протегна ръка към мен.

— Ето го! — каза. — Това е за мен писател! Днес са може би само няколко като него!

Показах се бърз като мълния, хитър като лисица и неуловим като змиорка или като калъпче сапун със зехтин.

— Стойте така, веднага се връщам — казах.

Преди да станат, за да ме приветстват, вече нахълтвах в градината. Отдалечих се от прозорците, за да не съм на светло. По пътя бях изръсил девет десети от питието в чашата, беше останало само колкото да си намокря устните, докато си омитах писателския задник. Беше малко лекомислено. Помислих си, че е дошъл моментът да се оттегля от борбата. Нощта бе вече напреднала и имах чувството, че стоя пред затворените гишета на някаква гара.

Тъй като никой не ме забелязваше, насочих се тихичко към предната част на корабчето, прекрачих такелажа и се спуснах безшумно на дъното на лодката. Отрязах въжето с една ръка. И преди новината да се разпространи из къщата, аз вече потънах в мрака.

Когато се озовах сам вкъщи, от всичко най-приятно ми беше мълчанието. Седнах в кухнята, без да светвам. Само някакво бледосиньо сияние проникваше от прозореца. Отворих с ритник хладилника и на коленете ми се изля квадрат светлина. Стана ми смешно за миг, после си отворих една бира. Но кой освен мен би се наел да опише странната красота на бутилка бира в очите на човек, който се пита има ли нещо, което наистина да си заслужава на този свят?… Не си легнах, преди да измисля два-три убедителни отговора на този въпрос. Докато затварях хладилника, кихнах.

Кабинките на лифта скърцаха, като че ли беряха душа, и се поклащаха леко от вятъра. Може би бяхме на двеста метра над земята. С нас пътуваше само една възрастна двойка и имаше достатъчно място, но Бети се притискаше в мен.

— Мама му стара, умирам от шубе! — каза тя.

Самият аз не бях съвсем спокоен, но си казвах: я стига глупости, та това скапано въже няма да вземе точно ДНЕС да се скъса я! Милиони хора са се изкачвали досега без проблеми, може би ще се случи чак след десет или дори след пет години, пък дори и да е след седмица, важното е, че няма да стане СЕГА! В крайна сметка разумът надделя, дори смигнах на Бети.

— Хич да не ти пука — казах. — Много по-безопасно е, отколкото с кола…

Старецът поклати глава, усмихвайки ни се.

— Така си е — каза. — Не сме имали произшествие от края на Втората световна война…